до по-висшата форма на любов, до Агапе.
— Кажи ми нещо повече за Агапе — помолих. Петрус отвърна, че за Агапе не може да се говори, трябва да бъде изживяна. Ако сме имали шанс, той щял да ми покаже още този следобед едно от лицата на Агапе. Но за тази цел трябвало Вселената — както е при риболова — да съдейства, за да може всичко да върви добре.
— Пратеникът ще ти помогне, но има нещо, което е отвъд възможностите му, отвъд желанията и отвъд самия теб.
— Какво е то?
— Божествената искра. Онова, което хората наричат късмет.
Когато слънчевите лъчи престанаха да са така горещи, пак тръгнахме да вървим. Пътят на Сантяго минаваше през някакви лозя и ниви, които бяха съвсем пусти по това време на деня. Пресякохме главния път, също пуст, и се върнахме в гората, В далечината виждах връх Сан Лоренсо, най-високата точка на Кастилия. Доста неща се бяха променили в мен, откакто за пръв път срещнах Петрус край Сен Жан Пие- дьо-Пор. Бразилия и работата, която имах да върша, почти напълно се бяха изличили от съзнанието ми. Единствено жива бе моята цел и аз всяка нощ я обсъждах с Астраин, който ми се явяваше все по-ясно. Винаги го виждах седнал до мен, знаех, че има нервен тик на дясното око и че се усмихва презрително, щом започна да му повтарям нещо, за да се уверя, че ме е разбрал. Преди няколко седмици — особено през първите дни — бях започнал да се притеснявам, че никога няма да стигна до края на пътя. Докато минавахме през Ронсесвал, бях обзет от силна досада и изпитвах желание веднага да стигна до Сантяго, да взема меча си и да се върна, за да поведа така наречената от Петрус Справедлива битка. Но сега привързаността ми към цивилизацията, която с такава мъка изоставих, бе почти забравена. В този момент единствените ми грижи бяха слънцето над моята глава и желанието да изживея Агапе.
Спуснахме се в една долчинка и прекосихме някакво сухо речно корито. После с мъка се изкачихме на отвъдния бряг. В миналото тук навярно бе имало буйна река, която с бучене бе дълбала земята, за да търси нейните тайни. Сега беше пресъхнала и лесно можеше да се прекоси. Но долината, която бе създала, все още беше там и ме принуждаваше да полагам големи усилия, за да я премина. „Нещата в този живот са съвсем краткотрайни“, бе казал Петрус преди няколко часа.
— Петрус, ти много пъти ли си обичал?
Въпросът ми дойде съвсем спонтанно и дори се изненадах от дързостта си. До момента бях запознат само в най-общи черти с личния живот на моя водач.
— Имал съм много жени, ако това питаш. И съм обичал силно всяка от тях. Но Агапе съм изживявал само с две.
Споделих пред него, че също съм обичал много жени и че започвам да се тревожа, тъй като все не успявах да създам сериозна връзка. Ако продължавах така, щях да бъда сам-самичък в старостта си, от което много се страхувах.
— Наеми си гледачка — засмя се той. — В края на краищата не вярвам да търсиш в любовта удобен пристан.
Наближаваше девет, когато започна да се стъмва. Лозята бяха останали назад. Намирахме се на пустеещ склон. Огледах се и успях да различа параклисче в една скала, подобно на много други, покрай които бяхме минали. Вървяхме още малко и се отклонихме от жълтата маркировка. Отправихме се директно към малката постройка.
Щом се озовахме достатъчно близо, Петрус извика едно име, което не разбрах, и спря, за да чуе отговора. Наострихме слух, но не доловихме нищо. Петрус извика повторно, но пак не последва отговор.
— Нищо, да вървим — каза той. И ние тръгнахме.
Параклисчето се състоеше от четири варосани стени. Вратата беше отворена. По-точно, нямаше врата, а само висока половин метър портичка. Крепеше се на едната си панта. Вътре имаше каменно огнище и няколко струпани на пода-тенджери. Две от тях бяха пълни с жито и картофи.
Седнахме мълчаливо. Петрус си запали цигара и каза да почакаме малко. Усетих, че краката ме болят от умора, но нещо в параклиса ме напрягаше, вместо да ме накара да се отпусна. Бих изпитал дори ужас, ако не беше Петрус.
— Който н да живее тук, къде спи? — попитах, като наруших тишината, от която вече бе започнало да ми става зле.
— Там, където си седнал — каза Петрус и посочи голия под.
Понечих да се преместя, но той ме помоли да остана точно където съм. Температурата май беше паднала малко, защото ми стана студено.
Чакахме почти цял час. Петрус още два пъти извика странното име и се отказа. Когато вече мислех, че си тръгваме, той заговори.
— Тук присъства едно от проявленията на Агапе — каза, докато гасеше третата си цигара. — Не е единственото, но е едно от най-чистите. Агапе е съвършената любов, любов, която поглъща онзи, който я изпитва. Който познава и изпитва Агапе, разбира, че всичко друго в живота е без значение, важното е да обича. Такава любов е изпитвал Исус към човечеството. Толкова силна била, че разтърсила звездите и променила хода на човешката история. Самотният му живот е постигнал това, което крале, империи и армии не са могли да сторят.
През хилядолетната история на цивилизацията безброй хора били обземани от Всепоглъщащата любов. Те имали толкова много, което да дадат, а животът изисквал толкова малко, че били принудени да потърсят пустините и самотните-места, понеже любовта била огромна и ги преобразявала. Превърнали се в светци отшелници — такива ги знаем днес.
На мен, на теб, които изпитваме друг вид Агапе, такъв живот ни изглежда суров, ужасяващ. Всепоглъщащата любов обаче прави така, че всичко, абсолютно всичко, да стане маловажно. Тези хора живеят единствено за да бъдат погълнати от любовта си.
Петрус ми разказа, че на това място живее човек на име Алфонсо. Бил се запознал с него по време на първото си поклонение, докато берял плодове. Водачът му — доста по-просветен от него — бил приятел на Алфонсо и тримата заедно извършили ритуала на Агапе, упражнението със Синята сфера. Петрус заяви, че то било едно от най-важните преживявания в живота му. И до ден-дне-шен, когато го изпълнявал, винаги си спомнял за параклиса и за Алфонсо. В гласа му звучеше вълнение, каквото долавях за първи път.
— Агапе е Всъпопгьщащата любов — повтори отново, сякаш думите му най-точно определяха тази странна форма на любов. — Мартин Лутър Кинг е казал, че Христос ни е учил да обичаме враговете си. Става дума именно за Агапе. Според него било „невъзможно да харесваме враговете си, онези, които ни вредят и които се опитват да принизят изстраданото ни ежедневие“. Но Агапе е много повече от харесване. То е чувство, което обзема всичко, прониква във всички пролуки и превръща в прах всеки опит за агресия.
Ти се научи да се прераждаш, да не бъдеш жесток към самия себе си, да разговаряш с твоя Пратеник. Но всичко, което предприемаш оттук насетне, всичко, от което извадиш поука по Пътя на Сантяго, ще има смисъл единствено ако бъде докоснато от Всепоглъщащата любов.
Припомних на Петрус как ми каза, че има две форми на Агапе. Допуснах, че той навярно не е изживял тази, първата, тъй като не е станал отшелник.
— Имаш право. Ти, аз, както и по-голямата част от поклонниците по Пътя на Сантяго посредством практиките на РАМ изпитваме Агапе в другата й форма — вдъхновението.
За древните мъдреци вдъхновението е транс, екзалтация, връзка с Бога. Вдъхновението е Агапе към идея, към нещо. Всички сме го преживявали. Когато обичаме и от дъното на душата си вярваме в нещо, се чувстваме по-силни от света, обзети сме от спокойствие. То идва от убеждението, че нищо не може да сломи нашата вяра. Тази необикновена сила ни дава възможност да вземаме правилните решения в точния момент. Когато постигнем целта си, се изненадваме от собствените си способности. По време на Справедливата битка нищо друго няма значение. Към крайната цел ни води вдъхновението.
Вдъхновението обикновено се проявява най-силно през първите години на живота. Все още сме силно свързани с божественото и с такова въодушевление се хвърляме към играчките си, че куклите дори оживяват, а оловните войничета маршируват. Когато Исус е казал, че на децата е Царството небесно, е имал предвид Агапе под формата на вдъхновение. Децата стигат дотам, без да ги е грижа за чудесата,
