Повтаряй го, преди да се захванеш с нови планове, в първите дни на всяко пътуване или когато почувстваш, че нещо силно те е развълнувало. Ако има начин, прави го с някого, когото харесваш. Хубаво е то да бъде споделяно.
И ето го пак стария Петрус — практичен, напътстващ, водач. За този Петрус знаех толкова малко. Вълнението, което бе проявил в параюшсчето, вече бе отминало. Когато обаче докосна ръката ми по време на упражнението, можах да усетя величието на неговата душа.
Върнахме се в бялата обител, където бяха вещите ни.
— Стопанинът днес няма да се прибере, смятам, че можем да преспим тук — каза Петрус и си легна. Аз разгънах спалния си чувал, пийнах глътка вино и също легнах. Бях изтощен от Всепоглъщащата любов. Но в умората ми отсъстваше напрежението. Преди да затворя очи, си спомних за монаха — беше с брада, съвсем слаб. Спомних си как ми бе казал „добра вечер“ и бе седнал до мен. Някъде навън този човек сега бе погълнат от Божествения пламък. Може би затова нощта беше толкова тъмна. Защото той бе събрал в себе си цялата светлина на света.
Смъртта
— Вие поклонници ли сте? — попита възрастната жена, която ни сервираше закуската.
Бяхме в Асофра — място с малки къщи, на чиито фасади имаше средновековни гербове, и с изворче, където преди минути си бяхме напълнили манерките.
Аз потвърдих и очите на жената се изпълниха с уважение и гордост.
— Когато бях дете, оттук на ден минаваше поне по един поклонник на път за Компостела. След войната и след Франко не зная какво стана, но сякаш поклоненията спряха. — Вероятно са направили шосе. В днешно време хората обичат да пътуват с кола.
Петрус не каза нищо. Беше се събудил в лошо настроение. Аз се съгласих с жената и си представих едно ново асфалтирано шосе, което минава през планини и долини, представих си коли с изрисувани върху гюруците мидени черупки и магазинчета за сувенири на входа на манастирите. Току-що бях привършил кафето с мляко и филията със зехтин. Погледнах в справочника на Аймерик Пико, изчислих, че следобед би трябвало да пристигнем в Санто Доминго де ла Калсада, и възнамерявах да пренощувам в Парадор Насионал. Харчех доста по-малко от предвиденото, въпреки че се хранех по три пъти на ден. Време беше да си позволя тази ексцентричност и да даря тялото си със същото отношение, каквото имах към стомаха си.
Бях се събудил със странна припряност и с желание незабавно да стигна до Санто Доминго — усещане, което само преди два дни, докато вървяхме към параклиса, бях сигурен, че повече не ще изпитам. Петрус също беше посърнал, по-мълчалив от обикновено. Не знаех дали не е заради срещата с Алфонсо преди два дни. Много ми се щеше да призова Астраин и да си поговорим, но никога не го бях викал сутрин и не знаех дали ще има ефект. Отказах се от идеята.
Приключихме със закуската и тръгнахме. Минахме покрай средновековен дом с герб на фасадата, покрай руините на стар хан за поклонници и край малък парк на изхода на града. Тъкмо когато се канех отново да потъна в полята, усетих силно присъствие от лявата си страна. Продължих да вървя, но Петрус ме възпря.
— Няма смисъл да бягаш — каза. — Спри и се изправи срещу това.
Опитах се да се отскубна от Петрус и да продължа напред. Чувството беше неприятно, нещо като колики в коремната област. За миг ми се прииска да повярвам, че е от хляба със зехтин, но и преди го бях усещал и не можах да се заблудя. Напрегнатост. Изнервеност и страх.
— Погледни назад. — В гласа на Петрус звучеше паника. — Погледни назад, преди да е станало късно!
Рязко се извърнах. Отляво имаше малък запустял дом с обгоряла от слънцето растителност. Едно маслиново дръвче протягаше кривите си клони към небето. А между дръвчето и къщата, с поглед, вперен в мен, стоеше куче.
Черно куче, същото, което преди няколко дни бях прогонил от дома на жената.
Забравих за присъствието на Петрус и се втренчих в очите му. Нещо в мен — може би гласът на Астраин или на моя ангел-пазител — ми подсказваше, че ако отклоня поглед, то ще ме нападне. Останахме така, взирахме се очи в очи незнайно колко дълго. Чувствах, че след като съм изпитал Всепоглъщащата любов, отново съм изправен срещу неизменните ежедневни заплахи на съществованието. Чудех се защо кучето ме е последвало толкова надалеч. В крайна сметка какво искаше, та аз бях един поклонник, тръгнал да търси своя меч — никак не ми беше до стълкновения с хора и животни по пътя. Опитах се да изразя това с очи, припомняйки си монасите, които разговаряха с погледи, но кучето не помръдваше. Гледаше ме все така втренчено и безизразно, но готово да ме нападне, ако се разсея или покажа страх.
Страх! Усетих, че това чувство се е изпарило. Положението ми се струваше прекалено глупаво, за да се страхувам. Стомахът ми се беше свил и ми се гадеше от напрежение, но не се боях. Нещо ми подсказваше, че иначе очите ми ще ме издадат пред животното и то отново ще ме повали, както бе сторило предишния път. Не биваше да отмествам поглед дори и когато усетих, че по пътеката отдясно приближава някаква фигура.
Фигурата спря за момент, после тръгна право към нас. Пресече линията на погледа ми и каза нещо, което не можах да разбера. Гласът принадлежеше на жена, чието присъствие беше добре дошло, приятелско и полезно.
В частта от секундата, когато фигурата застана между моите очи и тези на кучето, стомахът ми се отпусна.
Аз имах могъщ приятел, който ми се притече на помощ в тази толкова абсурдна и ненужна схватка. Когато фигурата отмина, кучето бе свело очи. Скочи и изтича зад запустялата къща. Изгубих го от поглед.
Едва тогава усетих, че сърцето ми ще се пръсне от ужас. Сърцебиенето бе така силно, че ми се зави свят и помислих, че ще припадна. Докато всичко се въртеше пред очите ми, погледнах към пътя, откъдето двамата с Петрус бяхме минали минути по-рано. Търсех фигурата, която ми бе помогнала да надвия кучето.
Една монахиня. Беше с гръб и се движеше в посока към Асофра. Не можех да видя лицето й, но си припомних гласа и реших, че е най-много на двайсет и няколко години. Погледнах натам, откъдето бе дошла — пътека, която не водеше наникъде.
— Това е тя… тя ми помогна — промърморих, а световъртежът ми се усили.
— Недей да раждаш още фантазии в тоя и бездруго толкова необикновен свят — каза Петрус, като се приближи и ме хвана под ръка. — Тя е от един манастир в Каняс. Намира се на около пет километра оттук. Ясно е, че няма как да го видиш.
Сърцето ми продължаваше да бие ускорено и имах чувството, че ще припадна. Бях прекалено стреснат, за да мога да говоря или да поискам някакво обяснение. Седнах на земята, а Петрус плисна малко вода на лицето и врата ми. Спомних си, че постъпи по съшия начин и когато излязохме от дома на жената, само че тогава плачех и се чувствах добре. Сега усещането беше точно обратното.
Петрус ме остави да си почина за известно време. От водата се посъвзех и гаденето взе да минава. Постепенно се връщах към нормалното си състояние.
Когато се почувствах добре, Петрус предложи да повървим малко и аз се подчиних. След петнайсетина минути умората се върна. Седнахме в основата на средновековна колона с кръст на върха. Такива колони служеха да указват участъци от Пътя на Сантяго.
— Паниката ти навреди много повече от кучето — каза Петрус, докато си почивах.
Исках да разбера причината за тази абсурдна среща.
— В живота и по Пътя на Сантяго има някои неща, които се случват независимо от волята ни. Още при първата ни среща ти казах, че в очите на циганина съм прочел името на демона, с когото ще се сблъскаш. Много се изненадах, когато разбрах, че демонът ще е куче, но тогава не ти споменах нищо. Едва когато стигнахме в дома на жената и ти за пръв път изпита Всепоглъщащата любов, видях твоя враг.
Когато прогони кучето на онази жена, ти не го постави на определено място. Нищо не се губи, всичко се трансформира, нали? Ти не направи като Исус, конто е позволил на бесовете да влязат в стадо свине и те са
