нежното лице на твоята смърт.
Петрус стана и аз видях силуета му да се очертава на фона на пламналото от залеза небе. Тъй като продължавах да седя, фигурата му изглеждаше внушителна и огромна.
— Петрус, имам още един въпрос.
— Какъв?
— Тази сутрин ти беше мълчалив и странен. Усети преди мен появата на кучето. Как стана това?
— Когато съпреживяхме Всепоглъщащата лгобов, споделихме Абсолютното. Абсолютното показва на хората какво са в действителност — огромна мрежа от причинно-следствени връзки, където и най-малкият жест на един дава отражение върху живота на друг. Тази сутрин късчето Абсолютно все още бе твърде живо в душата ми. Аз разбирах не само теб, но и всичко на света, без ограничения във времето и пространството. Сега вече ефектът е доста по-слаб. Ще се усили отново следващия път, когато направя упражнението на Всепоглъщащата любов.
Сетих се за лошото настроение на Петрус сутринта. Ако това, което казваше, бе вярно, значи светът изживяваше лош момент.
— Ще те чакам в Парадор Насионал — каза той, отдалечавайки се. — Ще оставя името ти на рецепцията.
Проследих го с очи, докъдето можах. В полето, вляво от мен, селяните бяха приключили работа и си тръгваха. Реших да направя упражнението, когато съвсем се мръкне.
Легни на земята и се отпусни. Кръстосай ръце върху гърдите си, както правят с покойниците.
Представи си всички детайли от погребението, сякаш то ще бъде извършено сутринта. Единствената разлика е, че теб ще те погребат жив. Докато действието напредва — църквата, погребалното шествие, спускането на ковчега, червеите в земята, — ти все повече ще напрягаш мускулите си в отчаян опит да помръднеш. Но недей. Когато повече не можеш да издържаш, с движение, което да включва цялото ти тяло, строши дъските на ковчега, захвърли ги настрани и си поеми дълбоко въздух — свободен си. Движението ще доведе до по-голям резултат, ако е съпроводено с вик, излязъл от дълбините на тялото ти.
Бях спокоен. За пръв път, откакто бях поел по Необикновения път на Сантяго, оставах сам. Станах и се поразходих наоколо, ала нощта се спускаше бързо и реших да се върна под дървото, за да не се изгубя. Преди да падне пълен мрак, мислено изчислих разстоянието от дървото до пътя. Дори в тъмнината бих могъл да го намеря и да стигна до Санто Доминго, воден единствено от лунния сърп, който започна да се очертава на небето.
До момента ни най-малко не ме беше страх. Дори смятах, че ще трябва доста да напрегна въображението си, за да си представя ужаса от кошмарната смърт. Няма обаче никакво значение на колко години е човек. Щом падне нощта, тя донася със себе си страхове, скрити в душата от най-ранна детска възраст. Колкото по-тъмно ставаше, толкова по-неуютно се чувствах.
Бях сам насред полето и ако започнех да викам, нямаше кой да ме чуе. Сетих се как на сутринта едва не колабирах. Никога по-рано сърцето ми не бе туптяло така неукротимо.
Ами ако бях умрял? Животът щеше да свърши — това е най-логичният извод. По време на пътя си в Традицията вече бях разговарял с множество духове. Бях напълно убеден в задгробния живот, но така и не ми беше хрумвало да се запитам как става преходът. Сигурно е ужасно да преминеш от едно измерение в друго, колкото и да си подготвен психически. Ако бях умрял тази сутрин примерно, Пътят на Сантяго би бил съвсем безсмислен, както и годините ми на обучение, носталгията по семейството, скритите в колана ми пари. Сетих се за растението, което стоеше на бюрото ми в Бразилия, То щеше да продължи да съществува, както и останалите растения, автобусите, зарзаватчията на ъгъла, който винаги продаваше по-скъпо, телефонистката, която ме информираше за номерата извън указателя. Всичките тези дреболии — които щяха да изчезнат, ако бях умрял тази сутрин — изведнъж станаха неимоверно важни за мен. Тъкмо те, а не звездите и не познанието, ми казваха, че съм жив.
Вече бе тъмна нощ. Съзирах на хоризонта бледите светлинни на града. Легнах на земята и се вгледах в клоните на дървото над главата ми. Започнах да чувам разни странни шумове, всякакви звуци. Нощните животни излизаха на лов. Петрус не можеше да знае всичко, та и той беше човек като мен. Каква беше гаранцията ми, че наистина няма отровни змии? Ами вълците, не беше ли възможно, подушили миризмата ми, да решат да наминат насам тая нощ? Един по-силен звук ме стресна, нещо като пукот от счупен клон. Сърцето ми отново задумка.
Напрежението ми се усилваше. Най-добре да направя упражнението веднага и да вървя в хотела. Започнах да се отпускам и скръстих ръце на гърдите си, като покойник. Нещо до мен помръдна. Скочих и се изправих на крака.
Нямаше нищо. Нощта бе завзела всичко и бе донесла със себе си човешките страхове. Пак легнах, този път решен да превърна страховете си в стимул за упражнението. Усетих, че въпреки захладняването се потя.
Представих си затворения ковчег и завинтените болтове. Бях неподвижен, но бях жив и изпитвах желание да кажа на семейството си, че виждам всичко, че ги обичам, но от устата ми не излизаше нито звук. Баща ми, разплаканата ми майка, приятелите ми наоколо, а аз бях сам! От всичките тези любими хора никой не можеше да разбере, че съм жив, че още не съм направил в живота всичко, което съм искал. Отчаяно се опитвах да отворя очи, да дам знак, да потропам по капака на ковчега. Но нищо в тялото ми не помръдваше.
Усетих как ковчегът се поклаща, носеха ме към гроба. Можех да чуя как стържат халките на стоманените дръжки, стъпките на хората отзад, гласове, които си разменят реплики. Някой каза, че по-късно ще има вечеря, друг из-коментира, че съм починал твърде рано. Започнах да се задушавам от аромата на цветята около главата си.
Спомних си как се бях отказал да ухажвам две-три жени от страх да не ме отхвърлят. Сетих се за случаите, когато бях отложил за по-късно нещата, които исках да направя. Изпитах огромно самосъжаление не само защото са ме погребали жив, а защото ме е било страх да живея. За какво е бил страхът от едно потенциално „не“, защо е трябвало да оставя нещо за после, щом най-важното е пълноценно да се насладим на живота? Ето ме сега, затворен в ковчег, и вече е късно да се върна назад и да проявя необходимия кураж.
Ето ме сега, аз съм Юда, предал самия себе си. Ето ме сега, без да мога да движа мускулите си. Главата ми крещи за помощ, а хората отвън са потопени в живота, загрижени за заниманията си довечера, гледат статуи и сгради, които аз повече не ще видя. Обзе ме чувство за огромна несправедливост — погребан съм, а останалите продължават да живеят. Щеше да е по-добре, ако се беше случила голяма катастрофа и всички заедно, на един кораб, пътувахме към мрачното място, накъдето ме бяха понесли сега. Помощ! Аз съм жив, мозъкът ми продължава да работи.
Поставиха ковчега ми на ръба на трапа. Ще ме погребат! Жена ми ще ме забрави, ще се омъжи за някой друг и ще похарчи парите, които сме се мъчили да съберем през всичките тези години! Но какво значение има това? Аз искам да съм с нея в момента, защото съм жив!
Чувам плач, усещам как от очите ми също се търкулват две сълзи. Ако сега отворят ковчега, ще ме видят и ще ме спасят. Но усещам единствено как той се спуска в гроба. Внезапно всичко потъва в тъмнина. Преди имаше малък светъл процеп по ръба на ковчега, но сега е пълен мрак. Лопатите на гробарите ме засипват с пръст, а аз съм жив! Заравят ме жив! Усещам как въздухът натежава, ароматът на цветя е непоносим, чувам как стъпките на хората се отдалечават. Ужасът е пълен. Не мога да мръдна. Те ще си отидат сега, скоро ще настъпи нощта и никой няма да чуе как блъскам по ковчега си!
Стъпките се отдалечават, никой не чува как крещя в мислите си, сам съм в мрака, задушно е, ароматът на цветя започва да ме подлудява, Внезапно чувам някакъв шум. — Червеите, червеите, които идват, за да ме изядат жив. С все сила се опитвам да раздвижа някоя част от тялото си, но всичко е безжизнено.
