Вече бях чувал нещо за харизмата, но помолих Петрус да ми обясни по-добре.
— Харизмата е дар от Светия дух. Проявява се у хората. Има голямо разнообразие — дарба за лекуване, дарба за правене на чудеса, дарба за пророкуване и други. Ти си получил дарбата за езици, същата, която се проявила у апостолите на Петдесетница.
Дарбата за езици е свързана с непосредственото контактуване със Светия дух. Служи за изричане на могъщи молитви, при екзорсизъм, както в твоя случай, и когато те споходи просветление. Дните, прекарани в път, практиките на РАМ, а и кучето, което представляваше опасност за теб, случайно пробудиха дарбата ти за езици. Тя няма да се прояви повече, освен ако не намериш меча си и не решиш да поемеш по Пътя към Рим. Във всеки случай това беше добър знак.
Продължих да гледам немия телевизионен екран. Историята с каменовъглените мини се бе превърнала в поредица от мъжки и женски образи — разговарящи, спорещи, дискутиращи. От време на време по някой актьор и актриса се целуваха.
— Още нещо — каза Петрус. — Възможно е пак да срещнеш кучето, Ако това стане, не се опитвай отново да пробудиш дарбата за езици, защото тя повече няма да се върне. Ще те науча на друга практика на РАМ, която ще събуди интуицията ти. Така ще започнеш да разбираш тайния език на съзнанието си. Той ще ти е полезен във всеки момент от живота.
Петрус изключи телевизора точно когато предаването ме заинтригува. После отиде до бара и поиска шише минерална вода. Двамата пийнахме по малко и той взе със себе си шишето.
Седнахме на открито. Известно време никой не каза нищо. Тишината на нощта ни обгърна. Млечният път на небето все така ми напомняше за моята цел — да намеря меча си.
Не след дълго Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО С ВОДАТА.
— Изморен съм и ще си лягам — каза той. — Но ти изпълни упражнението сега. Събуди отново своята интуиция, своята тъмна страна. Не търси логика, защото водата няма да ти се остави да я овладееш лесно. Но постепенно и без насилие тя ще изгради един нов вид връзка между теб и Вселената.
И преди да влезе в хотела, Петрус заключи:
— Хората невинаги получават помощ от куче.
Още малко продължих да се наслаждавам на свежата тиха нощ. Хотелът бе отдалечен от града и по пътя нямаше жива душа. Сетих се за хотелиера, който познаваше Ипанема. За него навярно бе абсурдно, че аз съм тук, на това така сурово място, изпечено от слънцето, което всеки ден се завръщаше с нова сила.
Взе да ми се доспива и реших веднага да изпълня упражнението. Излях останалата в шишето вода на цимента, Веднага се образува локва. Беше безформена, не напомняше на каквото и да било, а аз се опитвах да я оприлича на нещо. Пръстите ми се заплъзгаха по студената вода и аз започнах да изпадам в хипноза, подобна на онази, която изпитваме, когато гледаме огън. Не мислех за нищо, просто си играех. Играех си с локва вода. Изтеглих няколко продълговати вадички в края й и тя сякаш се превърна в мокро слънце. Чертичките обаче веднага се разтекоха и се смесиха. Плеснах с длан в центъра на локвата. Водата се разля наоколо и разпръсна капчици по цимента — черни звезди върху сив фон. Бях напълно отдаден на това абсурдно и безцелно, но доставящо ми удоволствие упражнение. Усетих, че съзнанието ми е почти заспало, което иначе постигах само с продължителна медитация и отпускане. Същевременно нещо ми посказваше, че дълбоко в мен, в най-потайните кътчета на ума ми, една сила придобива очертания и се готви да излезе наяве.
Излей вода, за да се получи локвичка върху гладка, непропусклива повърхност. Гледай я известно време. После започни да си играеш безцелно с водата. Рисувай си нищо незначещи картинки. Изпълнявай упражнението в продължение на една седмица поне за по десет минути.
Недей да търсиш практически резултати от упражнението. То малко по малко ще пробуди интуицията. Когато тя започне да се проявява и в други моменти от деня, ти й се довери.
Дълго си играх с локвата и ми беше трудно да спра. Ако Петрус ми бе преподал упражнението с водата в началото на пътя, със сигурност щях да го приема като загуба на време. Но сега, след като вече бях говорил на непонятни езици и бях гонил демони, онази локва вода създаваше връзка — все още слаба — с Млечния път над мен. Отразяваше звездите, оформяше рисунки, които не разбирах, и ми носеше усещането, че не си губя времето, а че създавам нов код за общуване със света. Тайният код на душата, езикът, който познаваме, но в който рядко се вслушваме.
Когато се опомних, вече беше доста късно. Осветлението на входа бе угасено. Влязох безшумно в хотела. В стаята си отново призовах Астраин. Този път той се появи по-ясен и аз му обясних за меча и за целите в живота си. Засега нищо не ми отговаряше, но Петрус ми бе казал, че в хода на призоваванията Астраин ще се превърне в мощно и живо присъствие до мен.
Бракът
Логроно е един от най-големите градове, откъдето минават поклонниците по Пътя на Сантяго. Преди него единственият голям град, който прекосихме, беше Памплона, но ние не пренощувахме там. Ала онзи следобед, когато пристигнахме в Логроно, градът се стягаше за голямо пиршество и Петрус предложи да останем поне една нощ.
Вече бях привикнал към покоя и свободата на полето, та идеята не ми допадна особено. От случката с кучето бяха минали пет дни. Всяка нощ призовавах Астраин и изпълнявах упражнението с водата. Чувствах се доста по-спокоен, осъзнавах значението на Пътя на Сантяго в моя живот и бях наясно с бъдещето. Въпреки суровостта на пейзажа, въпреки сухата храна и умората от целодневния път аз изживявах сън наяве.
Всичко обаче остана някъде назад, щом влязохме в Логроно. За разлика от горещия, но чист въздух в полето тук беше прашно и пълно с коли, журналисти и телевизионни екипи. Петрус влезе в първия бар, за да разбере какво става.
— Ама вие не знаете ли, господине? Днес се жени дъщерята на полковник М. — отвърна човекът. — Ще има голямо угощение на площада и днес ще затворя по-рано.
Беше невъзможно да си намерим хотел, затова отседнахме у възрастно семейство, което бе забелязало мидата върху раницата на Петрус. Изкъпахме се. Аз обух единствения дълъг панталон, който носех, и излязохме на площада.
Десетки сервитьори в черни дрехи се потяха под навесите и изпипваха последните детайли в подредбата на пръснатите навред маси. Испанската телевизия заснемаше подготовката. Минахме по една уличка, за да стигнем до енорийската църква „Сантяго Ел Реал“, където се канеха да започнат церемонията.
В църквата нахлуваше поток от официално облечени хора. Гримът на жените се бе поразтекъл от жегата, а децата, с бели дрешки, започваха да нервничат. Когато пред входа спря черна лимузина, в небето гръмнаха фойерверки. Пристигаше младоженецът. Не успяхме да влезем в претъпканата църква и решихме да се върнем на площада.
Петрус отиде да пообиколи, а аз седнах на една от пейките и зачаках венчавката да свърши и да започне угощението. До мен някакъв продавач на пуканки чакаше края на церемонията, за да припечели нещо извънредно.
— Й вие ли сте от гостите? — попита продавачът.
— Не — отвърнах. — Ние сме поклонници на път за Ком-постела.
— От Мадрид има директен влак дотам. А ако го вземете в петък, имате право и на безплатен хотел.
— Не, ние правим поклонението пеш. Продавачът ме погледна и внимателно каза:
