— Никой да не злослови за Исус в моя бар — прекъсна го съдържателят на бара, който се бе вслушал в разговора ни.
— Никой не злослови за Исус — отвърна Петрус. — Да се говори лошо за Исус е все едно да се извърши грях в негово име. Именно това обаче сторихте вие на площада. Съдържателят на бара се поколеба за миг, но бързо отговори:
— Аз нямам нищо общо. Тогава съм бил дете.
— Виновни са винаги другите — промърмори Петрус. Човекът излезе през вратата към кухнята. Попитах за какво става дума.
— Преди петдесет години, в средата на XX век, един циганин бил изгорен жив тук, на площада. Обвинили го в магьосничество и в хулене на Светото причастие. Случаят останал незабелязан сред новините от Гражданската война в Испания. Днес никой не го помни. Освен жителите на този град.
— А ти откъде знаеш за него, Петрус?
— Знам, защото вече съм изминавал Пътя на Сантяго. Продължихме да пием в празния бар. Навън напичаше. Беше време за сиеста. Не след дълго съдържателят на бара се върна с енорийския свещеник.
— Кои сте вие? — попита свещеникът.
Петрус посочи мидата върху раницата си. Вече от хиляда и двеста години поклонниците минаваха по пътя пред бара. Според местните обичаи всеки поклонник трябваше да бъде зачетен и добре приет, каквото и да се случи. Свещеникът веднага смени тона.
— Как така поклонници по Пътя на Сантяго хулят Исус? — попита той, а тонът му беше някак нравоучителен.
— Тук никой не е хулил Исус. Говорехме само за престъпленията, извършени в името на Христа. Като онова с циганина, изгорен на площада.
Мидата върху раницата на Петрус предизвика промяна и в тона на съдържателя. Този път той се обърна по-почтително към нас:
— Проклятието на циганина продължава да тегне и до днес — каза под укорителния поглед на свещеника.
Петрус настоя да разбере как. Свещеникът заяви, че това са хорски приказки, не срещат никаква подкрепа от страна на Църквата. Но собственикът на бара продължи:
— Преди да умре, циганинът каза, че неговите демони ще се вселят в най-малкото дете от селото. Когато детето пораснело, остареело и си отидело от този свят, демоните щели да преминат в друго дете. И така с векове.
— Земята тук е същата като в селата наоколо — каза свещеникът. — Когато при тях има суша, има я и при нас. Когато там вали и реколтата е добра, и ние пълним хамбарите си. Тук не се е случило нищо, което да не се е случвало и в съседните села. Цялата история е една голяма измислица.
— Не ни се е случило нищо, понеже сме изолирали проклятието — каза съдържателят на бара.
— Ами да отидем при него — отвърна Петрус.
Свещеникът се засмя и каза, че това са врели-некипели. Съдържателят се прекръсти. Никой обаче не помръдна.
Петрус поиска сметката и настоя някой да ни отведе при човека, приел проклятието. Свещеникът се извини и каза, че трябва да се връща в църквата. Имал важна работа. И излезе, преди да успеем да кажем нещо.
Собственикът на бара погледна ужасен към Петрус.
— Не се притеснявай — каза водачът ми. — На нас ни стига да ни посочиш дома му. Ние ще се опитаме да освободим града от проклятието.
Съдържателят излезе с нас на прашната улица, блеснала под жаркото следобедно слънце. Вървяхме заедно до края на селото. Там той ни посочи една отдалечена къща край Пътя.
— Редовно пращаме храна, дрехи и каквото е необходимо — извини се той. — Но дори и свещеникът не ходи там.
Сбогувахме се и се отправихме към къщата. Съдържателят на бара остана да чака, може би си е мислил, че ще я подминем. Петрус обаче отиде до входната врата и потропа. Когато се обърнах, съдържателят на бара бе изчезнал.
Една жена на около шейсет години дойде да ни отвори вратата. До нея стоеше огромно черно куче, което изглеждаше доволно от посещението ни и махаше с опашка. Жената попита какво искаме. Каза, че е заета, че пере и че е оставила тенджери на котлона. Но не изглеждаше изненадана от посещението ми. Реших, че много поклонници, които не знаят за проклятието, вероятно са чукали на вратата й да търсят подслон.
— Ние сме поклонници по Пътя за Компостела. Нуждаем се от малко топла вода — каза Петрус. — Знам, че вие няма да ми откажете.
Жената ни отвори вратата доста неохотно. Влязохме в малко салонче. Беше чисто, но бедно обзаведено. Имаше едно канапе с раздрана изкуствена тапицерия, бюфет, маса с пластмасов плот п два стола. На бюфета стоеше изображение на Пресветото Сърце Исусово, имаше статуетки на светци и разпятие, направено от парченца огледало. В салончето имаше още две врати. През едната можех да зърна спалнята. Жената преведе Петрус през другата, от която се влизаше в кухнята.
— Имам малко вряла вода — каза тя. — Ще ви налея в един съд и после, ако обичате, си вървете откъдето сте дошли.
Останах насаме с голямото куче. То махаше с опашка, доволно и дружелюбно. След малко жената се върна с някаква стара консервена кутия, напълни я с топла вода и я подаде на Петрус.
— Готово. Вървете с Божията благословия.
Но Петрус не помръдна. Извади пакетче чай от раницата си, сложи го в консервената кутия и каза, че би желал да сподели с нея малкото, което има. В знак на благодарност за гостоприемството.
Видимо ядосана, жената донесе две чаши и седна с Петрус па масата с пластмасов плот. Аз продължих да гледам кучето, заслушан в техния разговор.
— В селото ми казаха, че върху този дом тегне проклятие — заяви Петрус с равен тон. Усетих как очите на кучето блеснаха, сякаш и то беше разбрало за какво става дума. Възрастната жена веднага скочи на крака.
— Това е лъжа! Старо суеверие! Хайде, по-бързо си пийте чая, защото имам много работа.
Кучето усети внезапната промяна в настроението на жената и застана нащрек. Но Петрус продължи да се държи все така спокойно. Бавно наля чая в чашата, поднесе я към устните си, после я върна на масата, без да отпие нито глътка.
— Много е горещ — каза. — Ще почакаме да изстине малко.
Жената не седна повече. Явно беше обезпокоена от присъствието ни. Разкайваше се, че е отворила вратата. Забеляза, че гледам втренчено към кучето, и го привика до себе си. Животното се подчини, но щом стигна до нея, отново се загледа в мен.
— Ето затова, драги ми Пауггу — каза Петрус, гледайки ме. — Ето затова твоят Пратеник се яви вчера чрез детето.
Внезапно си дадох сметка, че не аз гледам кучето. Откакто бях влязъл, то ме бе хипнотизирало и приковало погледа ми към себе си. Гледаше ме и ме караше да се подчинявам на волята му. Започнах да изпадам в леност, дощя ми се да подремна на онова съдрано канапе. Навън беше твърде горещо и никак не ми се вървеше. Всичко това ми се струваше странно. Имах усещането, че съм попаднал в капан. Кучето ме гледаше втренчено и колкото повече ме гледаше, толкова повече ми се доспиваше.
— Хайде — каза Петрус, стана и ми подаде чашата чай. — Пийни малко, защото жената иска веднага да си тръгваме.
Аз се олюлях, но успях да поема чашата. Горещият чай ми помогна да се съвзема. Исках да кажа нещо, да попитам за името на кучето, но от гърлото ми не излизаше глас. Нещо в мен се бе пробудило, нещо, за което Петрус не ме беше подготвил, но което започваше да се проявява. Беше някакво неконтролируемо желание да изричам странни думи, чийто смисъл самият аз не познавах. Реших, че Петрус е сложил нещо в чая. Всичко започна да ми се струва далечно. Имах само някакво смътно усещане, че жената казва на Петрус да си вървим. Изпаднах в еуфория и реших да изрека на глас странните думи, които ми минаваха
