усилия най-на-края научаваме как да се борим, но тогава вече не сме така храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедливата битка.
Натискът от пръста на Петрус върху тила ми стана по-силен. Стори ми се, че контурът на църквата се видоизменя — очертанието на кръста ми приличаше на човек с крила. На ангел. Премигнах и кръстът отново стана кръст.
— Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време — продължи Петрус. — Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха уморени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедливата битка.
Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се изживее. Смятаме се за прекалено мъдри, справедливи и прави по отношение на малкото, искано от живота. Поглеждаме отвъд стените на нашето всекидневие и чуваме хрущенето на прекършени копия, усещаме мирис на пот и барут, падане и жадни за победа погледи на воини. Но не разбираме радостта, безграничната радост, която носи в сърцето си всеки воюващ, защото за воюващите не са важни нито победата, нито поражението, а само да участват в Справедливата битка.
На последно място, третият признак за края на нашите мечти е спокойствието, мирът. Животът се превръща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тогава решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фантазии и постигаме своята професионална и лична реализация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че още иска разни неща от живота. Но в действителност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отказали да се борим за мечтите си, да поведем Справедливата битка.
Кулата на църквата постоянно се променяше и на нейно място сякаш се появяваше ангел с разперени криле. Колкото и да мигах, ангелът си стоеше. Дощя ми се да кажа на Петрус, но усетих, че той още не е свършил.
— Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя — каза той след малко, — имаме кратък период на спокойствие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битката — разочарованието и провала, — става единствен завет на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и започваме да желаем смъртта, която да ни освободи от нашата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед.
Сега вече бях сигурен, че наистина виждам ангел, и не можех да следя думите на Петрус. Той вероятно разбра, защото махна пръста си от тила ми и престана да говори. Образът на ангела се задържа малко и после изчезна. На негово място отново се появи кулата на църквата.
Няколко минути мълчахме. Петрус сви цигара и запуши. Аз измъкнах от раницата бутилка вино и отпих една глътка. Беше топло, но вкусът си бе все същият.
— Какво видя? — попита той.
Разказах за ангела. Казах му, че когато в началото премигвах, ангелът изчезваше.
— И ти ще трябва да се научиш да водиш Справедливата битка. Вече научи как да приемаш приключенията и предизвикателствата в живота, но все още отхвърляш необикновеното.
Петрус извади от раницата си нещо мъничко и ми го подаде. Беше златна карфица.
— Това е подарък от дядо ми. Всички древни мъдреци в Ордена на РАМ притежавали такъв предмет. Нарича се „Игла на жестокостта“. Когато си видял ангела върху кулата на църквата, си се опитал да го отхвърлиш. Понеже не е нещо, с което си свикнал. Според твоите възприятия за света църквите са църкви, а видения можеш да имаш само по време на екстазите, предизвикани от ритуалите на Традицията.
Аз отвърнах, че видението ми трябва да е било последица от натиска, който той упражняваше върху тила ми.
— Така е, но това не променя нищо. Факт е, че ти си отхвърлил видението. Фелисия Аквитанска навярно е видяла нещо подобно и е заложила целия си живот на него. В резултат е превърнала делата си в любов. Сигурно това се е случило и с нейния брат. Същото се случва с кого ли не, всеки ден — виждаме верния път, който трябва да следваме, но вървим по пътя, към който сме привикнали.
Петрус тръгна и аз го последвах. Карфицата в ръката ми блестеше под слънчевите лъчи.
— Единственият начин да спасим мечтите си е да бъдем щедри към самите себе си. Към всеки опит за самонаказание, колкото и невинен да изглежда, трябва да се отнасяме строго. За да знаем кога точно сме жестоки към себе си, трябва да превръщаме във физическа болка всеки опит за нанасяне на душевна болка — например чувство за вина, угризение, нерешителност, малодушие. Преобразувайки душевната болка във физическа, ще знаем какво зло може да ни причини тя.
И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ.
— Едно време за тази цел са ползвали златна карфица — каза той. — В наши дни нещата са се променили, както се променят гледките по Пътя на Сантяго.
Петрус имаше право. Гледана отдолу, равнината пред мен приличаше на поредица от хълмове.
— Помисли си за нещо жестоко, което си извършил към себе си, и направи упражнението.
За нищо не можах да се сетя.
— Винаги е така. Успяваме да сме щедри към себе си единствено в малкото моменти, когато се нуждаем от суровост.
Внезапно си спомних, че се бях нарекъл идиот, защото изкачих с толкова мъка Възвишението на прошката, при положение, че ония туристи се бяха възползвали от лесния път. Знаех, че не е вярно, че съм жесток към себе си — туристите търсеха слънце, а аз търсех своя меч. Не съм идиот, а се бях почувствал като такъв. Забих с все сила нокътя на показалеца в основата на нокътя на палеца. Усетих болка и докато се съсредоточавах върху нея, чувството, че съм идиот, изчезна.
Винаги когато мисъл, смятана вредна за самия теб, мине през главата ти — ревност, самосъжаление, любовна мъка, завист, омраза и т.н., — направи следното:
Забий нокътя на показалеца си в основата на нокътя на палеца. Нека болката бъде силна. Съсредоточи се върху нея — тя отразява във физически аспект страданието, което изпитваш в духовно отношение. Намали натиска единствено, когато мисълта излезе от главата ти.
Повтаряй го колкото е необходимо, дори да е много често. Докато мисълта те напусне. Тя ще се връща при теб все по-рядко, а накрая ще изчезне напълно. Стига да не преставаш да забиваш нокът всеки път, когато се връща.
Споделих с Петрус какво съм изпитал и той се засмя, без да каже нищо.
Същата нощ се настанихме в уютен хотел. Намираше се в градчето, чиято църква бях съзрял отдалеч. След вечеря решихме да се поразходим из улиците, за да улесним храносмилането си.
— От всички начини, които човек е измислил, за да си вреди, най-лошият е чрез любовта. Вечно страдаме заради някого, който не ни обича, заради някого, който ни е изоставил или който не иска да ни остави. Ако сме сами, страдаме, защото никой не ни обича, ако сме женени, превръщаме брака в робство. Ужас! — добави той в лошо настроение.
Стигнахме до малък площад, където се намираше църквата, която бях съзрял. Беше малка, без разни велики архитектурни приумици. Камбанарията й се извисяваше в небето. Опитах се отново да видя ангела, но нищо не се получи.
Петрус се взря в кръста. Мислех, че вижда ангела, но, изглежда, не беше така, защото ми каза
