сякаш се опитваше да ми каже нещо. Аз се мъчех да го разгадая, но нищо не разбирах, макар да бях сигурен, че е свързан с меча ми. После реших, че виждам лицето на РАМ. Появи се сред тъмнината, настъпила след изчезването на потира и дискоса. Но когато лицето се приближи, се оказа, че е на Н. — призования дух, мой стар познайник. Не влязохме в особен контакт и лицето му се разсея в мрака, който идваше и си отиваше.
Не зная колко време продължиха танците ни, ала внезапно чух глас:
— YAHWEH TETRAGRAMMATOM…
Не исках да изляза от транса, но гласът настояваше:
— YAHWEH TETRAGRAMMATOM…
Разпознах гласа на върховния жрец, който се опитваше да извади всички от транса. Това ме възмути. Моите корени все още бяха в Традицията и аз не исках да се връщам. Но Учителят настояваше:
— YAHWEH TETRAGRAMMATOM…
Нямаше как трансът да продължи. С негодувание се върнах на Земята и отново се оказах в магическия кръг и в древната атмосфера на замъка на тамплиерите.
Ние — поклонниците — се спогледахме. Внезапното прекъсване не бе харесало на никого. Изпитвах непреодолимо желание да споделя с австралиеца, че съм го видял. Когато го погледнах, разбрах, че думите са излишни — той също ме беше видял.
Рицарите застанаха около нас. Ръцете заблъскаха с мечове върху щитовете, шумът беше оглушителен. Накрая върховният жрец каза:
— Дух Н., понеже ти старателно изпълни волята ми, тържествено ти разрешавам да си тръгнеш, без да навредиш на хора или животни. Върви, аз ти нареждам, но бъди винаги готов да се завърнеш с желание. Винаги, задължително призован и по команда на свещените ритуали на Традицията. Моля те да се оттеглиш кротко и спокойно, за да може мирът Господен между теб и мен да е вечен. Амин.
Кръгът бе премахнат и ние коленичихме със сведени глави. Един от рицарите изрече заедно с нас седем пъти „Отче наш“ и седем пъти „Аве Мария“. Върховният жрец добави седем пъти „Вярвам в Бог Отец“, твърдейки, че Богородицата от Междугорие — която от 1982 г. се явява на територията на Югославия — била заръчала така. Започвахме един християнски ритуал.
— Андрю, стани и ела тук — каза върховният жрец. Австралиецът отиде до олтара, където се бяха събрали седмината рицари.
Друг рицар, който сигурно бе неговият водач, каза:
— Братко, ти желаеш да влезеш в този Дом, така ли?
— Да — отвърна австралиецът. И разбрах на кой точно християнски ритуал сме свидетели — посвещаването на тамплиер.
— Познаваш ли строгите правила на Дома и неговата милост?
— Готов съм да изтърпя всичко в името на Господ Бог и желая да бъда роб и слуга на Дома завинаги, до края на дните си — отвърна австралиецът.
Последваха куп ритуални въпроси. Някои от тях бяха напълно лишени от смисъл от гледна точка на съвремието ни, а други бяха свързани с безкрайната преданост и любов. Андрю отговори на всичките с наведена глава.
— Скъпи братко, молиш ме за нещо голямо, тъй като от нашата религия не си видял нищо повече от обвивката, хубавите коне и красивите одежди — каза неговият водач. — Но ти не познаваш строгите заповеди, които се издават тук, вътре. Трудно ще е за теб, който си господар на себе си, да станеш нечий слуга, защото рядко ще правиш каквото пожелаеш. Ако искаш да си тук, ще те пратят от другата страна на морето, а ако искаш да си в Акре, ще те изпратят в Триполи, в Антиохия или в Армения. Когато ти се спи, ще те накарат да будуваш, а ако ти се будува, ще те принудят да почиваш в леглото си.
— Искам да вляза в Дома — отвърна австралиецът.
Имах чувството, че всички древни тамплиери, обитавали някога замъка, присъстват със задоволство на церемонията по посвещаването — факлите пращяха силно.
Последваха множество предупреждения. Австралиецът заяви, че ги приема всичките и че иска да влезе в Дома. Най-накрая водачът му се обърна към върховния жрец и повтори отговорите. Върховният жрец още веднъж го попита тържествено дали е готов да приеме всички правила на Дома.
— Да, Учителю, ако е рекъл Господ. Пред Него и пред вас, и пред братята, моля, умолявам, в името на Господ Бог и Света Богородица, приемете ме сред вас и в този Дом, духом и във времето, като оня, дето желае да бъде роб и слуга на Дома навеки, за остатъка от дните си.
— Повелявам ти да влезеш по Божията милост — каза върховният жрец.
Тогава всички рицари извадиха мечовете от ножниците и ги вдигнаха към небето. После свалиха остриетата и оформиха корона от стомана около главата на Андрю. Огънят се отразяваше в остриетата като златиста светлина и това придаде някаква святост на момента.
Учителят му тържествено се приближи. И му подаде неговия меч.
Някой започна да бие камбаната. Звукът отекваше в стените на стария замък, преповтаряйки самия себе си до безкрайност. Всички сведохме глави и рицарите изчезнаха от погледа ни. Когато отново вдигнахме очи, бяхме само десет, тъй като австралиецът беше излязъл заедно с тях за тържествената трапеза.
Преоблякохме се и набързо се сбогувахме. Танците май бяха продължили доста, защото започваше да просветлява. Безкрайна самота обзе душата ми.
Изпитах завист към австралиеца, защото той бе получил меча си и бе стигнал до края на търсенето. Аз бях сам, нямаше кой да ме води оттук насетне, тъй като Традицията — в една далечна латиноамериканска страна — ме бе отпратила, без да ми покаже обратния път. И аз трябваше да извървя Необикновения път на Сантяго, чийто край вече се виждаше, без да зная тайната на моя меч или начина, по който да стигна до него.
Камбаната продължаваше да бие. Когато рано призори излязох от замъка, забелязах, че е камбаната на близката църква, която приканваше вярващите към първата за деня литургия. Градът се пробуждаше за работа, за любовни страдания, за далечни мечти и неуредени сметки. Но нито камбаната, нито градът знаеха, че онази нощ отново бе извършен древен ритуал и че онова, което смятат за мъртво от векове, продължава да се претворява и да разкрива огромната си мощ.
Себрейро
— Ти поклонник ли си? — попита момиченцето, единственото живо същество в онзи зноен следобед във Виляфранка дел Биерсо.
Аз го погледнах, но не казах нищо. То беше на седем-осем години, зле облечено. Беше дотичало при извора, където седнах да си почина малко.
Сега едничката ми грижа беше да стигна бързо до Сантяго де Компостела и да приключа веднъж завинаги с тая смахната авантюра. Не можех да забравя тъжния глас на Петрус при вагоните на влака, не можех да забравя и отчуждения му поглед, когато се бях взрял в него по време на ритуала на Традицията. Сякаш всички усилия, които бе положил да ми помогне, не бяха довели до никакъв резултат. Когато повикаха австралиеца при олтара, Петрус сигурно бе пожелал да повикат и мен. Мечът ми спокойно можеше да е скрит в онзи замък, изпълнен с легенди и древна мъдрост. Мястото идеално отговаряше на всички заключения, до които бях достигнал — пусто свещено място, посещавано единствено от поклонници, зачитащи реликвите на Ордена на тамплиерите.
Но само австралиецът бе повикан при олтара. И Петрус навярно се бе почувствал унизен в очите на другите, защото като водач не бе успял да ме отведе при меча.
Освен това ритуалът на Традицията отново бе пробудил у мен малко от очарованието, което изпитвах към окултното. Вече се бях постарал да го позабравя, докато вървях по Необикновения път на Сантяго, „Пътя на обикновените хора“. Призоваването, почти пълният контрол над материалния свят, контактът с други светове, всичко това ми беше далеч по-интересно от практиките на РАМ. Може практиките на РАМ да имаха по-обективно приложение в живота ми. Несъмнено много се бях променил, откакто тръгнахме по Пътя на Сантяго. С помощта на Петрус бях открил, че с придобитите знания мога да минавам през водопади, да побеждавам врагове и да разговарям с Пратеника за разни практични и реални неща. Бях познал лицето на смъртта си и Синята сфера на Всепоглъщащата любов, която обзема цялата планета. Бях готов да поведа
