Справедливата битка и да превърна живота си в низ от победи. Но дори и така една скрита част от мен все още изпитваше носталгия по магически кръгове, трансцендентни формули и по тамяна на свещеното мастило. Онова, което Петрус наричаше „отдаване на почит към древните мъдреци“, за мен се оказа силна и изпълнена с копнеж връзка със старите позабравени уроци. Възможността повече никога да нямам достъп до този свят ми отнемаше стимула да продължа.
Когато се върнах в хотела след ритуала на Традицията, при ключа ми се намираше „Ръководство на поклонника“, книга, която Петрус използваше, когато жълтата маркировка не личеше добре, както и за да изчислим разстоянието между градовете. Същата сутрин напуснах Понферада, без да съм мигнал, и продължих по Пътя. Още след обяд установих, че картата не е много точна, та се принудих да прекарам нощта под открито небе в естествения заслон на една скала.
Там, докато размишлявах за всичко случило се след срещата ми с мадам Лурдес, от главата ми не излизаше настойчивото усилие на Петрус да ми внуши, че обратно на това, което винаги са ме учили, важни са резултатите. Усилието е необходимо и здравословно, но без резултати не означава нищо. А единственият резултат, който можех да очаквам от себе си и от всичко преживяно, бе да намеря меча си. Това засега не се беше случило, А ми оставаха само няколко дни път до Сантяго.
— Ако желаете, господине, аз мога да ви заведа до Портата на прошката — настоя момиченцето при извора на Виляфранка дел Биерсо. — Който мине през тази порта, няма нужда да ходи до Сантяго.
Аз му дадох няколко песети, за да си тръгне и да ме остави на мира. Но противно на очакванията ми момиченцето започна да си играе с водата от извора, да мокри раницата и бермудите ми. — Хайде, хайде — каза отново.
В този момент си мислех за един от неизменните цитати на Петрус: „Който оре, трябва да оре с надежда, който вършее, трябва да вършее с надежда да получи каквото очаква.“ Беше от едно от посланията на апостол Павел.
Трябваше да издържа още малко. Да продължа търсенето си до края, без да се страхувам от провала. Да продължа да се надявам, че ще намеря меча си и ще разгадая тайната му.
И, кой знае, може би момиченцето ми казваше нещо, което аз отказвах да разбера. Ако Портата на прошката, която се намираше в някаква църква, имаше същия духовен ефект както отиването до Сантяго, защо пък мечът ми да не бе там?
— Да вървим — казах на детето. Погледнах към планината, от която току-щр се бях спуснал. Трябваше да се върна и отново да я изкача донякъде. Бях минал край Портата на прошката без желание да я посетя, тъй като единствено исках да стигна до Сантяго. Но сега имаше едно малко момиче, едничкото живо същество в знойния летен следобед, което настояваше да се върна и да видя нещо нехайно подминато. Може би в бързината и отчаянието бях пропуснал целта си, без да я позная. В крайна сметка защо това момиче не си тръгна, след като му дадох пари?
Петрус все повтаряше, че много обичам да си измислям разни неща. Но може би той грешеше.
Докато вървях с момичето, си припомнях историята за Портата на прошката. Беше нещо като „сделка“ между Църквата и болните поклонници, тъй като нататък Пътят ставаше стръмен и все планински. Тогава, през XII век, един папа казал, че който няма сили да продължи нататък, може просто да прекоси Портата на прошката и ще получи същите индулгенции като поклонниците, стигнали до края на Пътя. С магическия пропуск папата решил проблема с планините и стимулирал поклоненията.
Изкачихме се от същото място, през което бях минал преди. Криволичещи, хлъзгави, стръмни пътеки. Момичето вървеше напред и толкова бързаше, че ми се налагаше да я моля да позабави темпото. Тя го правеше за кратко, но бързо губеше представа за скоростта и отново се втурваше напред. Половин час по- късно, след множество оплаквания от моя страна, най-накрая стигнахме до Портата на прошката.
— Ключът от църквата е у мен — каза то. — Ще ида да отворя портата, за да можете да минете през нея.
Момичето влезе през главния вход, а аз останах да чакам отвън. Църквата беше малка, а портата гледаше на север. Рамката й бе цялата украсена с миди и сцени от живота на свети Яков. Тъкмо когато чух превъртането на ключа в ключалката, отнякъде ненадейно се появи огромна немска овчарка и застана между мен и портата.
Тялото ми веднага се приготви за схватка. „Отново — помислих си. — Тая история май никога няма да приключи. Все изпитания, битки и унижения. И ни помен от меча.“
Точно в този момент Портата на прошката се отвори и се появи момичето. Като видя, че кучето ме гледа, а и аз съм се втренчил в него, каза няколко ласкави думи и животното веднага се укроти. То се отправи към дъното на църквата, помахвайки опашка.
Може би Петрус имаше право. Аз обичах да си измислям разни неща. Една обикновена немска овчарка се бе превърнала в свръхестествена заплаха. Това беше лош знак — знак за умора и провал.
Но все още имаше надежда. Момичето ми даде знак да вляза. С трепет минах през Портата на прошката и получих същите индулгенции като поклонниците в Сантяго.
Очите ми обходиха празния храм. В него почти нямаше изображения. Търсех единственото, което ме интересуваше.
— Ето ги капителите с формата на мида, символ на Пътя. — подхвана момичето, изпълнявайки ролята си на екскурзовод. — Това е Санта Агеда от…
Разбрах, че напразно се бях върнал до тази църква.
— А онова е Сантяго, убиецът на маври. Размахва меча си, а маврите са под коня му. Статуята е от…
Да, мечът на Сантяго беше там, но не беше моят. Подадох на момичето още няколко песети, но то не ги прие. Почти се обиди, помоли ме да изляза и приключи с обясненията за църквата.
Отново се спуснах по планинския склон и продължих към Компостела. Докато за втори път прекосявах Виляфранка дел Биерсо, се появи друг човек, който каза, че името му е Анхел, и ме попита дали искам да видя църквата „Свети Йосиф Дърводелеца“. Въпреки магията на името току-що бях претърпял разочарование и вече бях сигурен, че Петрус е истински познавач на човешката душа. Винаги сме склонни да си измисляме разни несъществуващи неща и да не виждаме поуката пред очите си.
За да намеря потвърждение на това, последвах Анхел до другата църква. Беше затворена, а той нямаше ключ. Показа ми статуята на свети Йосиф с дърводелските инструменти в ръка. Погледнах, благодарих и му подадох няколко песети. Той не пожела да ги приеме и ме остави насред улицата.
— Ние се гордеем с града си — каза. — Не правим това за пари.
Връщайки се отново по същия път, след петнайсет минути бях подминал Виляфранка дел Биерсо, нейните врати, улици и загадъчни екскурзоводи, които не искаха нищо в замяна.
Известно време се изкачвах в планината. Усилието беше голямо, напредвах бавно. Отначало мислех единствено за предишните си тревоги — самотата, срама, че може да съм разочаровал Петрус, меча и неговата тайна. Но постепенно образите на момичето и на Анхел почнаха да се завръщат в съзнанието ми. Докато се бях втренчил в наградата си, те ми бяха дали най-доброто от себе си. Любовта към онзи град. Без да поискат нищо в замяна. Една все още смътна идея започна да се ражда дълбоко в мен — някаква връзка между всичко случващо се. Петрус ми беше казвал, че търсенето на наградата е абсолютно наложително, за да успея да постигна победата. Същевременно обаче, щом забравех за останалия свят и се интересувах само от меча си, той ме принуждаваше да се връщам към реалността по мъчителен начин. Това се беше случило няколко пъти по време на Пътя.
Беше нарочно. Някъде там беше тайната на моя меч. Дълбоко скритото в душата ми започна да трепти и да просветва. Аз още не знаех какво мисля, но нещо ми подсказваше, че съм на прав път.
Бях благодарен, че съм срещнал Анхел и момичето. Имаше Всепогаъщаща любов в начина, по който говореха за църквите. Накараха ме два пъти да измина разстоянието, което си бях определил за следобеда. Така бях успял да забравя за очарованието на ритуала на Традицията и да се върна на испанска земя.
Спомних си за един вече далечен ден, когато Петрус ми каза, че няколко пъти сме минали един и същ път в Пи-ренеите. Изпитах носталгия по онзи момент. Беше добро начало. И сега се повтаряше същото. Дали пък не бе знак за добър завършек.
Вечерта стигнах до някакво селище. Там помолих една старица да ме подслони в къщата си и тя ми взе нищожна сума за легло и храна. Разговаряхме малко, тя каза, че вярва в Пресветото Сърце Исусово и сподели тревогите си за сушата и маслиновата реколта. Пих вино, ядох супа и си легнах рано.
