Той, непознат мъж, много млад, криминално непроявен, без никаква следа, която да позволи идентифицирането му.
Тя, Естер, носителка на две международни журналистически награди, трийсетгодишна, омъжена.
Моята жена.
Веднага бивам заподозрян и задържан, тъй като отказах да съобщя местонахождението си в деня на нейното изчезване. Надзирателят обаче отваря вратата и казва, че съм свободен.
Защо ме освобождават ли? Защото в днешно време всички знаят всичко за всеки, достатъчно е да пожелаеш някаква информация, и тя вече е на твое разположение: къде си използвал кредитната си карта, кои места посещаваш, с кого спиш. В моя случай беше по-лесно: една приятелка на жена ми, журналистка като нея, но разведена — следователно не би имала проблеми, ако каже, че спи с мен, — ми предложи да свидетелства в моя полза, след като разбра, че съм арестуван. Даде конкретни доказателства, че съм бил с нея през деня и в нощта, когато Естер изчезна.
Разговарям с главния инспектор, който ми връща личните вещи, извинява се и твърди, че бързото ми задържане било съвсем законно и че не мога да обвинявам държавата или да я съдя. Обяснявам му, че нямам ни най-малкото намерение да го правя; знам, че всеки човек е обект на подозрение и е следен 24 часа в денонощието, дори и да не е извършил никакво престъпление.
— Свободен сте — казва ми инспекторът, повтаряйки думите на надзирателя.
Питам го дали наистина се е случило нещо лошо с жена ми. Тя ми бе споменавала, че поради огромната си мрежа от контакти в подземния свят на тероризма понякога чувства как някой следи стъпките й отдалеч.
Инспекторът замлъква. Повтарям въпроса си, но той не ми казва нищо.
Питам го дали е възможно тя да е тръгнала с паспорта си и той отговаря утвърдително: след като не е извършила никакво престъпление, защо да не може свободно да влиза и излиза от страната?
— Следователно съществува възможността тя да не е вече във Франция.
— Мислите ли, че ви е изоставила заради жената, с която й изневерявате?
Отвърнах, че това не му влиза в работата. Инспекторът замълчава за миг, придава си сериозен вид и ми казва, че са ме задържали, защото такъв е обичайният начин на действие, но съжалявал много за изчезването на жена ми. Той също бил женен и въпреки че не харесвал книгите ми (Значи той знае кой съм! Не е толкова невеж, колкото изглежда!), можел да се постави на мое място и да разбере какъв труден момент преживявам.
Питам го какво трябва да правя отсега нататък. Той ми дава визитната си картичка и ме моли да го информирам, ако науча нещо. Никак не е убедителен, тази сцена съм я виждал във всички филми, инспекторите винаги знаят повече от това, което казват.
Пита ме дали някога съм срещал мъжа, с когото Естер е била видяна за последен път, преди да изчезне. Отвръщам, че знам кодовото му име, но никога не сме се запознавали.
Интересува се дали нямаме проблеми помежду си. Отговарям, че живеем заедно повече от десет години и че проблемите ни са като на всички нормални семейства — ни повече, ни по-малко.
Пита ме деликатно дали наскоро не сме говорили за развод и дали жена ми не е възнамерявала да се разделим. Отговарям, че не сме си и помисляли подобно нещо, въпреки че — и повторих „като всички семейства“ — сме се карали понякога.
Понякога, настоявам аз.
Пита ме още по-деликатно дали тя не е подозирала за връзката ми с нейната приятелка. Отвръщам, че този е бил първият — и последният — път, когато сме спали заедно. Не е имало никаква връзка, направили сме го от скука, денят е бил досаден, не сме имали работа следобеда, а играта на съблазняване винаги действа съживително, ето защо сме се озовали в леглото.
— Правите секс с някого само защото денят е скучен?
Понечвам да му кажа, че подобен въпрос няма отношение към разследването, но се нуждая от помощта му, може би по-късно ще ми потрябва. В крайна сметка съществува една невидима институция, наречена Банка за услуги, която винаги ми е била много полезна.
— Случва се понякога, когато няма нищо интересно за вършене, една жена търси емоция, а аз — авантюра. На другия ден и двамата се правим, че нищо не се е случило, и животът продължава.
Той благодари, подава ми ръка за сбогуване, казва, че в неговия свят нещата са по-различни. Не че няма досада, скука или желание да преспиш с някого, но хората се владеят повече и никой не прави това, което му се прииска или му хрумне.
— Може би в творческите среди отношенията са по-свободни — добавя той.
Отвръщам, че познавам неговия свят, но не искам сега да сравнявам различните ни възгледи за обществото и хората. Замълчавам, изчаквайки следващата му стъпка.
— И тъй като стана дума за свобода, вие сте свободен, можете да си тръгвате — казва инспекторът, малко разочарован от факта, че писател като мен не желае да разговаря с полицай като него. — Сега, след като се запознах с вас, ще прочета книгите ви. Казах, че не ги харесвам, но в действителност никога не съм ги чел.
Не е нито първият, нито последният път, когато чувам подобно изречение. Ако не друго, този епизод поне ми спечели още един читател. Сбогувам се и си тръгвам.
Свободен съм. Пуснаха ме от затвора, жена ми е изчезнала при тайнствени обстоятелства, нямам фиксирано работно време, нямам проблеми в общуването с хората, богат и известен съм, ако Естер наистина е решила да ме напусне, бързо ще намеря жена, с която да я заместя. Аз съм свободен и независим.
Но какво всъщност е свободата?
През по-голямата част от живота си съм робувал на нещо, така че би трябвало да разбирам значението на тази дума. От дете съм се борил за свободата като за най-ценното си съкровище. Борих се с приятелите си от колежа, които още от самото начало ме избраха за жертва на перверзните си шеги, и едва след като от моя и техните носове изтече много кръв, едва след много вечери, през които трябваше да крия от майка ми белезите от раните си — защото не тя, а аз сам трябваше да решавам проблемите си, — успях да докажа, че мога да понасям да ме бият, без да плача. Борих се, за да си намеря работа, с която да се издържам — разнасях по домовете закупени стоки от една железария, за да се избавя от всеизвестния родителски шантаж: „Ние ти даваме пари, но ти трябва да правиш това и това“.
Борих се — макар и без резултат — за момичето, в което бях влюбен като юноша и което също ме обичаше. Накрая обаче тя ме изостави, защото родителите й я убедиха, че нямам бъдеще.
Борих се срещу враждебната среда в следващата си професия — журналистиката, където първият ми шеф ме накара да го чакам три часа и ми обърна внимание едва когато започнах да късам на парчета книгата, която той четеше: погледна ме изненадан и разбра, че пред него стои упорита личност, способна да се противопостави на врага, а това са най-важните качества за един добър репортер. Борих се за социалистическия идеал, озовах се в затвора, излязох оттам и продължих да се боря. Възприемах се като герой на работническата класа, докато един ден не чух „Бийтълс“ и не реших, че е много по-забавно да харесваш рок, отколкото да харесваш Маркс. Борих се за любовта на първата, втората и третата си съпруга. Борих се, за да имам смелостта да се разделя с първата, втората и третата си съпруга, защото любовта не бе устояла на времето, а аз трябваше да продължавам напред, за да срещна жената, която се е родила на този свят да ме срещне и която не беше нито една от трите.
Борих се, за да се осмеля да зарежа работата си във вестника и да се впусна в авантюрата да напиша книга, макар да знаех, че в родината ми никой не може да се издържа с писане на книги. Отказах се в края на първата година, след като бях написал повече от хиляда страници, които ми се струваха гениални, понеже и аз самият не ги разбирах.
Докато се борех, виждах хора, които говореха за свобода, но колкото повече защитаваха това безценно право, толкова повече се превръщаха в роби на желанията на родителите си, на брака, където обещаваха, че ще останат с другия „до края на живота си“, на кантарчето, на диетите, на изоставените по средата проекти, на любовниците си, на които не можеха да кажат „не“ или „стига“, на почивните дни в края на седмицата, когато бяха длъжни да обядват и вечерят с хора, с които не им беше приятно. Роби на лукса, на показния лукс, на показността на показния лукс. Роби на един живот, който не бяха избрали те самите, но
