никакъв проблем, мога да се изнеса веднага, до един месец апартаментът ще е свободен, още утре ще започне да си търси жилище. Стягам си куфарите, тя чете книга. Казвам, че е късно и че ще се изнеса утре. Тя настоява да си тръгна сега, защото утре може да проявя слабост, нерешителност. Питам я дали не иска да се отърве от мен. Тя се смее и отговаря, че аз съм този, който е решил да скъсаме. Отиваме да спим, а на другия ден желанието да си тръгна не е толкова силно, решавам, че трябва да размисля. Естер впрочем твърди, че въпросът не е приключен: докато не рискувам всичко, за да постигна това, което смятам, че е истинската цел в живота ми, ще има много такива дни, тя ще се почувства нещастна и на свой ред ще ме изостави. Само че тогава намерението веднага ще се превърне в действие и тя ще изгори всички мостове, които биха й позволили да се върне. Питам я какво иска да каже. Да си намеря друг приятел, да се влюбя, отвръща тя.
Отива на работа в редакцията на вестника, а аз решавам да си взема почивен ден (освен че пиша песни, в момента работя към една звукозаписна компания) и сядам пред пишещата машина. Ставам, изчитам вестниците, отговарям на по-важните писма, а когато те свършват, започвам да отговарям и на не толкова важните, правя списък на нещата, които трябва да свърша, слушам музика, разхождам се из квартала, разговарям с хлебаря, връщам се у дома, денят свършва, а аз не успявам да напиша нито едно изречение. Стигам до извода, че мразя Естер, защото тя ме кара да правя неща, за които нямам желание.
Когато се връща от редакцията, не ми задава никакъв въпрос — заявява, че не съм успял да напиша нищо. Казва, че днешният ми поглед е съвсем същият като вчерашния.
Възнамерявам да работя на другия ден, но през нощта се връщам на масата, където е пишещата машина. Чета, гледам телевизия, слушам музика, сядам отново пред машината и така минават два месеца, аз трупам все повече страници с „първото изречение“, без никога да успея да завърша абзаца.
Намирам си всевъзможни оправдания — в тази страна никой не чете, все още не съм измислил сюжет или пък имам прекрасен сюжет, но търся най-добрия начин, по който да го развия. Освен това съм зает, защото все имам някаква статия или песен, която трябва да напиша. Минават още два месеца и един ден Естер се връща вкъщи със самолетен билет.
— Стига толкова — казва тя. — Престани да се преструваш, че си зает, че си високоотговорна личност, че светът се нуждае от това, което правиш, и попътувай известно време. Винаги можеш да станеш главен редактор на вестника, в който публикуваш репортажи, винаги можеш да станеш директор на звукозаписната компания, за която пишеш песните и в която работиш само защото те не искат да пишеш песни за конкуриращите ги компании. Винаги можеш да се захванеш с това, което правиш в момента, но мечтата ти не може да чака повече. Или трябва да я приемеш, или да я забравиш.
— За къде е билетът?
— За Испания.
Счупвам няколко чаши, билетите са скъпи, не мога да отсъствам точно сега, трябва да мисля за кариерата си. Ще изгубя много от певците, за които пиша песни, а и проблемът не е в самия мен, а в нашия брак. Ако искам да напиша книга, никой няма да ми попречи да го направя.
— Ти можеш, ти искаш, но не го правиш — казва тя. — И тъй като твоят проблем не е свързан с мен, а със самия теб, най-добре е да останеш за известно време сам.
Показва ми една карта. Трябва да отида до Мадрид, където да хвана автобус, който ще ме откара в Пиренеите, на границата с Франция. Оттам започва средновековният път на свети Яков, пътят до Сантяго, който трябва да измина пеша. След което тя ще ме чака и ще приеме всяко мое решение: че не я обичам повече, че не съм живял достатъчно, за да създам литературна творба, че никога не ще помисля да ставам писател, че всичко е било само младежка мечта.
Невероятно! Жената, с която живея две дълги години — истинска вечност за една любовна връзка, — решава живота ми, кара ме да изоставя работата си и да прекося пеша цяла една страна! Идеята ми се струва толкова безумна, че решавам да я взема на сериозно. През следващите няколко вечери се напивам, тя се напива заедно с мен, въпреки че мрази алкохола. Ставам агресивен, казвам й, че ми завижда за независимия ми дух, че тази налудничава идея се е породила в нея само защото й казах, че искам да я напусна. Тя отвръща, че всичко е започнало още когато съм бил в колежа и съм мечтаел да стана писател; отлагал съм предостатъчно пъти. Или трябва да се преборя със себе си, или ще продължа през останалата част от живота си да се женя и развеждам, като разказвам красиви истории за миналото си, деградирайки все повече.
Естествено, не мога да се съглася, че е права, но знам, че казва истината. И колкото повече го осъзнавам, толкова по-агресивен ставам. Тя понася агресивността ми, без да негодува, само ми напомня, че датата на пътуването наближава.
Една нощ, малко преди да дойде въпросният ден, тя отказва да се любим. Изпушвам цяла цигара с хашиш, изпивам две бутилки вино и припадам в хола. Когато се свестявам, си давам сметка, че съм достигнал дъното на кладенеца и че не ми остава нищо друго, освен да изплувам на повърхността. И тъй, аз, който винаги съм се гордял със смелостта си, сега разбирам колко съм страхлив, колко конформистки и еснафски живот водя. На сутринта я събуждам с целувка и й казвам, че ще направя това, което тя иска.
Отивам в Испания и в разстояние на 38 дни изминавам пеша пътя до Сантяго де Компостела. След като стигам там, разбирам, че истинският ми път започва оттук нататък. Решавам да се установя в Мадрид, да живея от авторските си права и да оставя цял един океан да ме дели от тялото на Естер, въпреки че официално не сме се разделили и често се чуваме по телефона. Устройва ме да продължавам да съм женен, защото знам, че мога да се върна в обятията й и в същото време да разполагам с пълна независимост.
Влюбвам се в научна работничка от Каталуния, в аржентинка, която прави бижута, в едно момиче, което пее в метрото. Авторските права от песните продължават да постъпват в сметките ми и са достатъчни, за да живея комфортно, без да се налага да работя, и да разполагам със свободно време за всичко, включително и за… писане на книга.
Книгата може да почака до утре. Впрочем кметът на Мадрид решава, че в града трябва да има безкраен празник, и измисля интересен лозунг („Мадрид ме убива“), като насърчава посещаването на най-различни барове през една и съща нощ, наричайки това с романтичното име „movida madrilena“ (Мадридска разходка (исп.). — Б. пр.), а нея не мога да я отложа за утре, всичко е толкова забавно, дните са къси, а нощите — дълги.
Един прекрасен ден Естер ми се обажда и ми съобщава, че ще дойде да ме види: според нея трябва веднъж завинаги да намерим разрешение на ситуацията, в която се намираме. Купила си е билет за следващата седмица, като по този начин ми дава време да измисля куп извинения (казвам например на русото момиче, което по-рано пееше в метрото, а сега спи в хотелския ми апартамент и с което излизам всяка вечер на „мадридска разходка“, че заминавам за Португалия, но ще се върна след месец). Подреждам апартамента, заличавам всички следи от женско присъствие, моля приятелите си за пълно мълчание — жена ми пристига за един месец.
Естер слиза от самолета с неузнаваема и ужасна прическа. Пътуваме из вътрешността на Испания, откриваме градчета, които означават много за една нощ, но ако трябва днес да се върна там, не бих могъл да си спомня къде се намират. Ходим на корида, гледаме фламенко, аз съм най-добрият съпруг на света, защото искам тя да се върне в Бразилия с впечатлението, че още я обичам. Не знам защо държа тя да остане с това впечатление, може би защото дълбоко в себе си предчувствам, че един ден ще е свършено с мадридската ми мечта.
Протестирам срещу новата й прическа, тя я променя, отново става красива. До края на отпуската й остават само десет дни, искам тя да си тръгне доволна и отново да ме остави сам с Мадрид, който ме убива, с дискотеките, отварящи в 10 сутринта, с биковете, с безкрайните разговори на една и съща тема, с алкохола, с жените, с още повече бикове, с още повече алкохол, с още повече жени и никакво, абсолютно никакво работно време.
Една неделя, докато вървим към някакво денонощно ресторантче, тя подхваща забранената тема: книгата, която съм й казал, че пиша. Изпивам по пътя цяла бутилка херес, ритам металните врати, край които минаваме, заяждам се с минувачите, питам я дали е изминала цялото това разстояние само за да ми развали хубавото настроение и да ми отрови живота. Тя мълчи, ала и двамата разбираме, че връзката ни е достигнала повратна точка. През нощта не сънувам нищо, а на другия ден, след като се скарвам на управителя заради телефона, който не работи добре, и след като казвам на камериерката, че не е сменяла
