И ето, днес съм в този хубав апартамент в хотел „Бристол“ с Айфеловата кула насреща, блещукаща по пет минути на всеки кръгъл час, бутилката вино е неотворена, а цигарите почти привършват. Хората ме поздравяват така, сякаш нищо сериозно не се е случило, а аз се питам: в онзи ден на излизане от киното ли започна всичко? Добре ли сторих, като я пуснах да търси отговора на онази лошо разказана история, или трябваше да бъда по-твърд, да й кажа да забрави за това, защото е моя жена и аз силно се нуждая от нейното присъствие, от подкрепата й?
Глупости! Още тогава знаех, както знам и сега, че нямам друга възможност, освен да приема нейното желание. Ако й бях казал „избирай между мен и хрумването ти да станеш военен кореспондент“, щях да извърша предателство спрямо всичко, което Естер бе сторила за мен. Дори и да не одобрявах целта й — да търси отговор на „една лошо разказана история“, — бях стигнал до извода, че тя се нуждае от малко свобода, от пътуване, от силни емоции. Нима имаше нещо лошо в това?
Приех, но преди това й обясних, че по този начин извършва голям обир в Банката за услуги. (Помислих си колко е смешно това!) За две години Естер отрази много военни конфликти, сменяйки континентите по- често, отколкото си сменяше обувките. Всеки път, когато се завърнеше, мислех, че вече ще се откаже — не е възможно човек да живее дълго някъде, където не може да се храни нормално, да се къпе всеки ден, да ходи на кино или театър. Питах я дали вече е отговорила на въпроса на Ханс и тя всеки път ми казваше, че е на прав път. Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря. Понякога отсъстваше от къщи месеци наред; противно на това, което се говори в „официалната история на брака“ (бях започнал да употребявам нейните термини), разстоянието засилваше любовта ни, показваше колко важни сме един за друг. Нашата връзка, за която мислех, че е идеална, откакто се бяхме преместили да живеем в Париж, ставаше все по- хармонична.
Доколкото разбрах, Естер се бе запознала с Михаил, когато си търсела преводач, който да я придружи по време на едно от пътуванията й до някаква страна в Централна Азия. В началото ми говореше за него с голямо въодушевление — че бил чувствителен човек, който виждал света такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто са ни казвали, че трябва да бъде. Беше с пет години по-млад от нея, но Естер окачествяваше житейския му опит като „магьоснически“. Аз я изслушвах възпитано и търпеливо, давайки си вид, че това момче и идеите му силно ме интересуват, докато всъщност мислех за съвсем други неща. Прехвърлях в ума си задачите, които трябваше да свърша, идеи за бъдещи текстове на песни, отговори на въпросите на журналисти и издатели, как да съблазня някоя жена, която проявява интерес към мен, планове за пътувания, свързани с промоцията на книгите ми, и какво ли не още.
Не знам дали го е забелязала. Аз самият обаче не си дадох сметка, че в нашите разговори все по-рядко се споменаваше за Михаил, докато накрая той съвсем изчезна. Поведението на Естер се променяше все по- драстично: дори когато се намираше в Париж, тя започна да излиза почти всяка вечер под предлог, че прави репортаж за просяците.
Помислих си, че има любовна връзка с някого. Страдах в продължение на една седмица и се питах дали да споделя с нея подозренията си, или да се преструвам, че нищо не се е случило. Постарах се да не обръщам внимание на този факт, изхождайки от принципа, че „сърцето не страда за нещо, което очите не са видели“, бях напълно убеден, че тя няма да ме изостави — бе положила толкова усилия, за да ми помогне да стана такъв, какъвто съм, не би било логично да се откаже от всичко това заради някакво краткотрайно увлечение. Ако наистина се интересувах от света на Естер, трябваше да я попитам поне веднъж какво става с нейния преводач и „магьосническите“ му способности. Трябваше да се усъмня в нейното мълчание, в липсата на каквато и да било информация за него. Трябваше да поискам да я придружа поне на един от „репортажите“ за просяците.
Когато тя понякога ме питаше дали ме интересува това, което върши, моят отговор беше неизменно един и същ: „Интересувам се, но не желая да се намесвам, искам да си свободна да следваш избраната от теб мечта, така както ти самата ми помогна да последвам моята.“
Това, разбира се, не означаваше липсата на какъвто и да било интерес от моя страна. Но тъй като хората винаги вярват в това, в което искат да вярват, Естер беше доволна от моя отговор.
Спомних си отново произнесената от инспектора фраза, когато излязох от затвора:
Поглеждам отново към Айфеловата кула: сигурно е изминал още един час, защото тя отново започва да блещука, сякаш е обсипана с диаманти. Не знам за кой път, откакто съм застанал до прозореца.
Знам, че в името на свободата в нашия брак не разбрах кога Михаил бе изчезнал от разговорите с жена ми.
За да се появи отново в някакъв бар и да изчезне отново, отвеждайки я този път със себе си, а прочутият и радващ се на голям успех писател да бъде заподозрян като извършител на престъпление.
Или което е по-лошо, като изоставен мъж.
Въпросът на Ханс
В Буенос Айрес Захир е обикновена монета от двайсет сентаво; по буквите Ни Ти по цифрата 2 личат следи от кама или от джобно ножче; на лицевата страна е гравирана годината — 1929. (В Гуджарат в края на осемнадесети век Захир е бил един тигър; на остров Ява — някакъв слепец от суракартската джамия, когото вярващите убили с камъни; в Персия — един астролаб, който Надер Шах заповядал да хвърлят на морското дъно; в тъмниците на Махди към 1892 година — малък компас, увит в парче от чалма, до който се докоснал Рудолф Карл фон Слатин…
Една година по-късно се събуждам, спомняйки си историята на Хорхе Луис Борхес: нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с романтичните метафори със слепци, компаси, тигри или въпросната монета.
Той си има име и неговото име е Естер.
Веднага щом излязох от затвора, се появих на кориците на жълтите списания: намекваха за евентуално престъпление, но за да не могат да бъдат съдени за клевета, завършваха текста с твърдението, че съм бил оправдан. (Оправдан? Та аз в нищо не съм бил обвинен!) Изчакваха една седмица, за да видят дали продажбите са се увеличили (да, увеличили са се, защото аз се ползвах с доверието на хората и сега всички искаха да разберат как е възможно човек като мен, който пише за духовното, да крие такова тъмно кътче в душата си). След което отново атакуваха, твърдейки, че Естер е избягала от къщи, понеже съм бил известен с извънбрачните си авантюри: някакво немско списание дори намекна за евентуална моя връзка с една двайсет години по-млада от мен певица, която твърдеше, че се е срещала с мен в Осло (наистина бе така, но срещата беше по линия на Банката за услуги — един приятел ме бе помолил за това и ни придружаваше през единствената вечер, когато бяхме заедно). Певицата казваше, че между нас не се е случило нищо (след като не се е случило нищо, защо тогава бяха сложили снимката ни на корицата?), и се възползваше от възможността, за да спомене, че лансира нов диск: както аз, така и списанието бяхме използвани от нея за реклама и до ден-днешен не знам дали причина за неуспеха й не беше именно тази евтина реклама (всъщност дискът й не беше лош, но публикациите в пресата объркаха всичко).
Скандалът с прочутия писател обаче не продължи дълго: в Европа и по-специално във Франция хората не само приемат изневярата като нещо естествено, но дори тайно й се възхищават. Освен това никой не обича да чете за събития, които биха могли да се случат и с него самия.
Темата слезе от кориците на списанията, но предположенията не секваха: отвличане, бягство от дома поради грубо отношение (снимка на някакъв сервитьор, който твърдеше, че често сме се карали: спомням
