си, че веднъж наистина спорех разпалено с Естер във въпросното заведение във връзка с мнението й за един южноамерикански писател, което беше противоположно на моето). Някакъв английски таблоид намекна — без това да предизвика голям отзвук, — че жена ми преминала в нелегалност, тъй като подкрепяла някаква ислямска терористична организация.
Но в този свят, пълен с изневери, разводи, убийства и атентати, месец по-късно широката публика забрави за събитието. От личен опит знам, че подобни новини никога не биха отблъснали верните ми читатели (случвало ми се е и в миналото, когато един от каналите на аржентинската телевизия показа журналист, твърдящ, че има „доказателства“ за моя тайна среща в Чили с бъдещата първа дама на страната — въпреки това книгите ми не изпаднаха от класациите на най-продаваните). Славата не трае повече от петнайсет минути, както бе казал един американски художник; загрижен бях по-скоро за други неща — трябваше да реорганизирам живота си, да срещна нова любов, да започна отново да пиша книги и да запазя спомена за моята жена в малкото чекмедже, което се намира между любовта и омразата.
Или по-скоро за бившата ми жена (трябваше да приема колкото се може по-скоро това определение).
Част от онова, което бях предвидил в хотела, наистина се случи. Отначало не излизах от къщи: не знаех как ще погледна приятелите си в очите и ще им кажа: „Жена ми ме заряза заради по-млад мъж.“ Когато излизах, никой не ме питаше за нищо, но след като изпиех няколко чаши вино, се чувствах длъжен да заговоря на тази тема — мислех си, че мога да чета мислите на околните, и смятах, че те си нямат други грижи освен любопитството към личния ми живот, но са достатъчно добре възпитани, за да си мълчат. Според настроението ми Естер беше ту светица, която заслужава по-добра съдба, ту коварна и невярна жена, която ме е поставила в унизителната ситуация да бъда смятан за престъпник.
Приятелите, познатите ми, издателите и всички останали, седящи на моята маса по време на многото официални вечери, които бях принуден да посещавам, отначало ме слушаха с любопитство. Ала скоро започнах да забелязвам, че се опитват да сменят темата — това събитие ги бе интересувало известно време, но вече бе престанало да подхранва ежедневното им любопитство. По-интересно им бе да говорят за актрисата, убита от някакъв певец, или за тийнейджърката, написала роман за любовните си авантюри с видни политици. Докато един ден в Мадрид си дадох сметка, че получавам все по-малко покани за светски събития и вечери. И въпреки че ми олекваше, когато изливах чувствата си, обвинявайки или благославяйки Естер, разбрах, че съм се превърнал в нещо по-лошо от измамен съпруг: бях станал досадник, чиято компания не е желана от никого.
От този момент нататък реших да страдам мълчаливо и поканите пак започнаха да препълват пощенската ми кутия.
Но Захирът, за когото отначало мислех с нежност или с раздразнение, продължаваше да расте в душата ми. Търсех Естер във всяка срещната жена. Започна да ми се привижда във всички барове, кина, гари. Неведнъж карах шофьорите на таксита да спират насред улицата или пък ми се случваше да вървя след някоя жена, докато се убедя, че не е тази, която търся.
И понеже Захирът започваше да обсебва изпяло мислите ми, почувствах нужда от антидот, от нещо, което да ме спаси от отчаянието.
Имаше само един изход: да си намеря любовница.
След като се бях срещал с три-четири жени, които ме привличаха, започнах да се интересувам от Мари, френска актриса на 35 години. Единствено тя не говореше глупости от рода на „харесвам те като мъж, а не защото си личност, която всички искат да познават“ или „бих предпочела да не си толкова известен“, или — което е още по-лошо — „парите не ме интересуват“. Единствено тя се радваше искрено на успеха ми, тъй като също беше прочута и знаеше, че известността има голямо значение. Известността е афродизиак. Да бъде с един мъж, знаейки, че той е избрал именно нея, въпреки че е можел да избере много други, ласкае самолюбието на жената.
Започнаха да ни виждат заедно по вечери и приеми: спекулираше се относно връзката ни, но тъй като нито тя, нито аз потвърждавахме или отричахме каквото и да било, така и не можаха да разберат със сигурност. На списанията не им оставаше нищо друго, освен да чакат снимката с прочутата целувка — която така и не се появи, защото както аз, така и тя смяташе за вулгарна подобна показност на публично място. Тя ходеше на снимки, аз бях зает с работата си; когато имах време, отивах в Милано, когато тя имаше време, идваше при мен в Париж, чувствахме се близки, но не бяхме зависими един от друг.
Мари се преструваше, че не знае какво става в душата ми, аз също се преструвах, че не знам какво става в нейната (несподелена любов към съседа й, който беше семеен, а тя беше жена, която можеше да има абсолютно всеки мъж, когото пожелаеше). Бяхме приятели, обичахме да гледаме едни и същи предавания по телевизията, дори бих се осмелил да твърдя, че в отношенията ни имаше място и за някаква любов, макар и различна от тази, която аз изпитвах към Естер, а тя — към своя съсед.
Започнах отново да раздавам автографи, започнах отново да приемам покани за лекции, статии, благотворителни вечери, телевизионни програми, проекти с начинаещи творци. Правех всичко друго, но не и това, което трябваше да правя: да пиша книги.
Това обаче не ме тревожеше — дълбоко в сърцето си бях решил, че съм приключил с писателската си кариера, понеже жената, която ме бе накарала да започна да пиша, вече не беше до мен. Бях изживял пълноценно мечтата си, бях стигнал там, където малцина имат късмета да стигнат, и можех да прекарам останалата част от живота си в развлечения.
Тази мисъл ми хрумваше всяка сутрин. А следобед разбирах, че единственото нещо, което бих искал да правя, е да пиша. Когато настъпваше вечерта, отново се опитвах да се убедя, че съм осъществил мечтата си и трябва да предприема нещо ново.
Следващата година беше свещена за Компостела — това се случва винаги когато 25 юли, Денят на Сантяго де Компостела, се пада в неделя. Тогава една специална врата остава отворена в разстояние на 365 дни и според традицията върху всеки, който влезе в катедралата на Сантяго през тази врата, се изсипва божията благодат.
По същото време в Испания се честваха много годишнини и тъй като бях благодарен на тази страна заради поклонението, на което бях ходил, реших да участвам поне в едно събитие: да изнеса лекция през януари в страната на баските. За да разчупя рутината — опит да пиша книга/ официална вечеря/ летище/ посещение при Мари в Милано/ вечеря/ хотел/ летище/ интернет/ летище/ интервю/ летище, — реших да измина 1400 км сам, с кола.
Не съществува място, дори и съвсем непознато за мен, което да не ми напомня за моя собствен Захир. Мисля си, че на Естер много би й харесало тук, с удоволствие би обядвала в този ресторант, би се разходила по този бряг на реката. Спирам да пренощувам в Байон и преди да заспя, включвам телевизора и научавам, че около 5000 камиона са спрели на границата между Франция и Испания заради неочаквана и силна снежна буря.
Събуждам се с мисълта да се върна в Париж: имам прекрасно извинение, за да отложа ангажимента си, организаторите ще ме разберат — има задръствания, настилката е заледена, освен това както испанското, така и френското правителство съветват хората да не излизат от къщи през този уикенд, защото има сериозна опасност от катастрофи. Положението е още по-тежко, отколкото снощи: в сутрешния вестник пише, че 17 000 души са блокирани в друга отсечка и службите по гражданска защита са мобилизирани, за да им окажат помощ с храна и временни заслони, понеже много коли са останали без бензин и няма как да поддържат включено отоплението.
В хотела ми обясняват, че ако НАИСТИНА трябва да пътувам, ако е въпрос на живот и смърт, мога да тръгна по един второкласен заобиколен път, като това отклонение ще ми отнеме още два часа и никой не може да ми гарантира дали шосето ще е проходимо. Инстинктивно решавам да тръгна: нещо ме тласка напред, към хлъзгавия асфалт, към задръстванията, в които ще трябва да чакам с часове.
Правя го може би заради името на града: Витория. Или може би заради мисълта, че твърде много съм свикнал с удобствата и съм изгубил способността си да импровизирам в кризисни моменти. Или може би заради ентусиазма на хората, които се опитват да възстановят една катедрала, строена преди много столетия, и за да привлекат вниманието към начинанието си, са поканили писатели да изнесат лекции. Или може би заради думите на мореплавателите, открили и завоювали двете Америки: „Трябва да плаваш, не да живееш.“
