— Той не ме интересува.
— Разбира се, че те интересува. Нима не си се запитвал понякога защо тя е избрала него?
— Не съм се запитвал.
— Лъжеш. Аз бих искала да знам защо моят съсед не се разведе със скучната си жена, постоянно усмихната, постоянно загрижена за чистенето, готвенето, децата, сметките за тока и водата… Щом като аз се питам, значи и ти се питаш.
— Очакваш да чуеш, че го мразя, защото ми е отнел Естер?
— Не. Очаквам да чуя, че си му простил.
— Не мога да му простя.
— Много е трудно. Но нямаш друг изход: ако не го направиш, постоянно ще си спомняш за страданието, което той ти е причинил, и тази болка няма да премине никога.
Не казвам, че си длъжен да го харесваш. Не казвам, че си длъжен да го издириш. Не намеквам, че трябва да го смяташ за ангел. Впрочем как се казва той? Името му като че ли беше руско, ако не се лъжа.
— Няма никакво значение.
— Виждаш ли? Дори и името му не искаш да произнесеш. Да не е от суеверие?
— Михаил. Ето, това е името му.
— Енергията на омразата няма да те отведе никъде; енергията на прошката обаче, която се проявява чрез любовта, ще промени живота ти към по-добро.
— В момента приличаш на тибетски учител, който казва много красиви на теория неща, но невъзможни за осъществяване. Не забравяй, че съм бил нараняван неведнъж.
— Точно затова все още носиш в себе си детето, което се е криело зад родителите си, плачейки, понеже е било най-големият слабак в училище. Все още носиш белезите на слабичкото момче, което не е могло да си намери приятелка, защото не му се е удавал нито един спорт. Не са зараснали раните, които си получил от несправедливото отношение към теб в миналото. И каква ти е ползата от това?
— Откъде знаеш, че съм преживял подобни неща?
— Знам. Погледът ти го издава, но те не ти носят нищо добро, освен постоянното желание да изпитваш умиление към самия себе си, понеже си бил жертва на по-силните. Или пък точно обратното: карат те да влезеш в ролята на отмъстител, готов да нанесе още по-дълбока рана на този, който го е засегнал. Не смяташ ли, че така само си губиш времето?
— Смятам, че поведението ми е съвсем човешко.
— Човешко, наистина. Но не е нито интелигентно, нито разумно. Трябва да цениш времето си на тази земя. Знай, че Бог винаги прощава, прости тогава и ти!
Гледайки множеството, събрало се този следобед за поредното ми раздаване на автографи в една голяма книжарница на „Шан-з-Елизе“, си мислех: колко ли души са преминали през същото, което аз изживях с жена си?
Малцина. Един или двама. Въпреки това повечето от тях щяха да открият себе си в новата ми книга.
Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, поглеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови — идеи, които са узрели и са готови, за да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях. По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба изтощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се вижда на хоризонта.
Въпреки това не се връщам обратно, трябва непременно да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, като например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме парализират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да обмисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, което би ми отнело толкова много радости?
Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.
Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единайсет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет следобед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?
Започвам по задължение, но изведнъж „нещото“ ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.
Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни — служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.
Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение — и стигам.
По-рано, когато четях биографии на писатели, смятах, че се опитват да разкрасяват професията си, казвайки, че „книгата се пише сама, писателят само печата текста“. Сега знам, че това е самата истина, никой не знае защо течението го е отнесло до определен остров, а не до този, за който е мечтал. Започвам да редактирам многократно, да преправям и когато не издържам повече да чета едни и същи думи, изпращам ръкописа на издателя, той го редактира още веднъж и го публикува.
И всеки път се изненадвам, защото се оказва, че други хора са търсили точно този остров и го откриват в книгата ми. Споделят един с друг и мистериозната верига се развива, а това, което писателят е смятал за самотен труд, се превръща в мост, в кораб, в средство, позволяващо на човешките души да пътуват и да общуват помежду си.
От този миг насетне вече не се чувствам като изгубен в бурята: преоткривам себе си чрез моите читатели, разбирам написаното от мен, когато виждам, че и другите са го разбрали, но не и преди това. В редки моменти, като този например, който скоро ще настъпи, успявам да погледна в очите на някои от тези хора и разбирам, че душата ми не е сама.
В определения час започвам да раздавам автографи върху книгите си. Поглеждаме се с читателите ми за миг в очите, прибавя се и усещането за съучастничество, радост, взаимно уважение. Стискаме си ръцете, получавам писма, подаръци, разговаряме. Час и половина по-късно моля за десетминутна почивка, никой не
