протестира, издателят ми (както бе станало обичай по време на следобедното ми раздаване на автографи) се разпорежда да бъдат почерпени с по чаша шампанско всички, които са на опашката (опитах се да въведа тази традиция и в други страни, но винаги ми отговарят, че френското шампанско е скъпо, и го заменят с минерална вода — което също е знак на уважение към чакащите).
Връщам се на масата. Минават още два часа, а аз — противно на това, което сигурно си мислят хората, наблюдаващи събитието — не съм изморен, а изпълнен с енергия, бих могъл да продължа да раздавам автографи до късно през нощта. Впрочем книжарницата вече е затворена, опашката скоро ще свърши, остават около четирийсет души, които намаляват на трийсет, двайсет, единайсет, петима, четирима, трима, двама… и изведнъж очите ни се срещат.
— Изчаках да свършите. Исках да съм последен, защото имам съобщение за вас.
Не знам какво да кажа. Поглеждам встрани, издателите, хората от търговския отдел и книжарите разговарят оживено, след малко ще отидем да вечеряме, ще споделим емоциите от деня, ще си разказваме любопитни истории, които са се случили, докато съм раздавал автографи.
Никога преди това не го бях виждал, но знам кой е. Вземам книгата и пиша:
„На Михаил, с обич“.
Не казвам нищо. Не мога да си позволя да го изгоня — достатъчна е една дума, едно изречение, някакво рязко движение, и той може да изчезне и никога повече да не се върне. За частица от секундата разбирам, че освен него никой друг не ще ме спаси от благословията — или проклятието — на Захира, защото единствено той знае къде се намира и аз най-сетне ще мога да му задам въпросите, които толкова дълго отправям към самия себе си.
— Бих искал да знаете, че тя е добре. И сигурно е прочела книгата ви.
Издателите, хората от търговския отдел и книжарите се приближават до мен. Прегръщат ме, казват, че събитието е минало прекрасно. И сега ще си отдъхнем, ще пием, ще разговаряме.
— Бих искал да поканя този читател — казвам аз. — Той беше последен на опашката… Ще представлява всички читатели, прекарали следобеда с нас.
— Не мога да дойда. Имам ангажимент. — И добавя малко уплашено, обръщайки се към мен: — Дойдох само за да ви предам едно съобщение.
— Какво съобщение? — пита един от продавачите.
— Той никога никого не кани! — казва издателят ми. — Хайде, елате да вечеряте с нас!
— Благодаря ви, но всеки четвъртък участвам в една среща.
— В колко часа?
— След два часа.
— И къде е тя?
— В един арменски ресторант.
Шофьорът ми, който е арменец, пита в кой точно и казва, че въпросният ресторант се намира само на петнайсет минути от мястото, където ще вечеряме. Всички се стараят да ми се харесат: смятат, че след като каня някого, той трябва да е радостен и доволен от оказаната му чест и отложи всички други ангажименти.
— Как се казва? — пита Мари.
— Михаил.
— Михаил — казва Мари и аз си давам сметка, че е разбрала всичко, — елате с нас поне за час! Ресторантът, в който ще вечеряме, е наблизо. След това шофьорът ще ви закара там, където искате да отидете. Но ако предпочитате, можем да анулираме нашата резервация и да отидем всички да вечеряме в арменския ресторант — така няма да се притеснявате.
Не спирам да го наблюдавам. Не е нито красив, нито грозен. Нито висок, нито нисък. Облечен е в черни дрехи, непретенциозно, но елегантно — под елегантност разбирам пълното отсъствие на каквито и да било маркови надписи. Мари хваща Михаил под ръка и тръгва към изхода. Книжарят чака с куп книги на читатели, които не са успели да дойдат, но които аз трябва да подпиша — обещавам му, че ще мина утре. Краката ми треперят, сърцето ми бие учестено, но трябва да се преструвам, че всичко е наред, че съм доволен от успеха, че слушам с интерес един или друг коментар. Пресичаме „Шан-з-Елизе“, точно в този миг слънцето залязва зад Триумфалната арка и без да търся каквото и да било обяснение, разбирам, че това е знак, и то добър знак.
Стига да успея да се справя с положението.
Защо искам да говоря с него? Персоналът на издателството продължава да ми задава въпроси, отговарям механично, никой не подозира колко далеч съм в момента, без аз самият да разбирам причината, поради която каня на моята маса някого, когото би трябвало да мразя. За да открия къде се намира Естер в момента? За да си отмъстя на това момче, толкова несигурно, толкова объркано, но което въпреки това успя да ми отнеме любимата жена? Да докажа на самия себе си, че съм по-добър от него, много по-добър? Да го подкупя, да го съблазня, за да го накарам да еди жена ми да се върне при мен?
Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси, но са няма никакво значение. До този момент единствената фраза, която произнесох, беше, че желая да поканя този читател. Много пъти съм си представял следната сцена: как откривам двамата, как го сграбчвам за врата и му забивам един юмрук в лицето, как го унижавам пред Естер; или пък аз отнасям боя, за да й покажа, че се бия и страдам заради нея. Представял съм си сцени на насилие или на престорено безразличие, сцени, предизвикващи скандал на обществено място, но никога не ми е минавала през ум фразата „бих желал да дойдете да вечеряте с нас“.
Изобщо не се запитвам какво ще правя после, единственото, което се налага да правя в момента, е да не изпускам от поглед Мари, която върви на няколко крачки пред мен, хванала Михаил под ръка, сякаш му е приятелка. Тя няма да го пусне да си тръгне; в същото време се питам защо ми помага по този начин, след като знае, че срещата ми с това момче може да ми позволи да открия местонахождението на жена си.
Пристигаме в ресторанта. Михаил настоява да седне далеч от мен, може би иска да избегне разговор само между нас двамата. Настроение, шампанско, водка и черен хайвер — поглеждам менюто и с ужас откривам, че само за предястията моят издател ще похарчи около хиляда долара. Разговаряме на най-общи теми, питат Михаил как е минало събитието, той казва, че му е харесало, питат го за книгата ми, той казва, че много му е харесала. Скоро забравят за него и вниманието на всички се насочва към мен — дали съм доволен, дали хората са били подредени, както аз искам, дали охраната си е свършила добре работата. Сърцето ми продължава да бие учестено, но външно успявам да запазя спокойствие, благодаря за всичко, за прекрасния начин, по който събитието е било замислено и организирано.
След половинчасови разговори и много водки забелязвам, че Михаил вече не е толкова напрегнат. Не е център на внимание, не е нужно да казва нищо, достатъчно е да издържи още малко и след това ще може да си тръгне. Знам, че не ме излъга за арменския ресторант, и сега разполагам със следа. И тъй, жена ми все още е в Париж! Трябва да съм любезен с него и да спечеля доверието му, още повече, че първоначалното напрежение изчезна.
Минава един час. Михаил поглежда часовника си, виждам, че се кани да си тръгва. Трябва да направя нещо, и то незабавно. Всеки път, когато го поглеждам, се чувствам все по-незначителен и все по-малко разбирам как Естер е могла да ме замени с този мъж, който изглежда толкова отнесен (тя споменаваше, че имал „магьоснически“ способности). Макар да ми е много трудно да се преструвам, че ми е приятно да разговарям с някой, който ми е враг, трябва да направя нещо.
— Нека да научим малко повече за нашия читател — обръщам се аз към насядалата на масата компания и всички замлъкват. — Скоро той ще си тръгне, а не ни е казал нищо за себе си. С какво се занимавате?
Въпреки изпитите водки Михаил сякаш отново се затваря в себе си.
— Организирам срещи в арменския ресторант.
— Какво ще рече това?
— Разказвам истории от сцената. И предоставям възможност на хората в залата също да разкажат своите истории.
— Аз правя същото в книгите си.
