удоволствие.
— Не разбирам целта на това начинание. Прилича ми на група за взаимопомощ като тази на анонимните алкохолици или на брачните консултанти.
— Нима това, което чухте, не е истина?
— Възможно е да е истина. Но пак ви питам: с каква цел се прави?
— Не това е най-важното тази вечер, а фактът, че по този начин не се чувстваме самотни. Разказвайки живота си пред всички, накрая откриваме, че повечето от нас са преживели едно и също нещо.
— И какъв е практическият резултат?
— Когато не се чувстваме самотни, разполагаме с по-голяма сила, за да открием къде сме се отклонили и да променим посоката. Но, както казах, става дума само за една пауза между думите на момчето в началото и момента, в който да призовем енергията.
— Кое е това момче?
Разговорът ни е прекъснат от звука на дайрето. Този път започва да говори възрастният мъж с там- тама.
— Времето за размишления приключи. Дойде ред на ритуала, на емоцията, която увенчава и преобразява всичко. Нека онези, които днес са тук за пръв път, знаят, че този танц развива способността ни да приемаме Любовта. Любовта е единственото нещо, което мобилизира ума и въображението, тя ни пречиства и освобождава.
Цигарите се загасват, шумът от чашите стихва. Странната тишина отново се спуска в салона и едно от момичетата подхваща някаква молитва.
— Господарке, ще танцуваме в твоя чест. Нека нашият танц ни накара да полетим във висините.
Наистина ли момичето каза Господарке или така ми се стори?
Със сигурност каза Господарке.
Другото момиче запалва четири свещника и осветлението угасва. Четирите фигури, облечени в бяло, слизат с набраните си поли от сцената и се смесват с публиката. В разстояние на около половин час другото момче припява някаква еднообразна, монотонна песен, която сякаш излиза от корема му, но която — необяснимо защо — ме кара да забравя за малко за Захира, да се отпусна, да изпадна в нещо като дрямка. Дори едно от децата, което тичаше непрекъснато насам-натам, докато „преразказваха любовта“, сега се е укротило и втренчено гледа към сцената. Някои от присъстващите са затворили очи, други са забили поглед в пода или в някаква неподвижна, невидима точка, както бях видял да прави Михаил преди това.
Когато момчето спира да пее, идва ред на ударните инструменти — дайрето и там-тама, — чиито ритми много наподобяват музиката, съпровождаща африканските религиозни церемонии.
Облечените в бяло фигури се въртят около себе си, а публиката, въпреки че е препълнила салона, им прави място, за да могат набраните им поли да описват движения във въздуха. Инструментите ускоряват ритъма, четиримата се въртят все по-бързо, издавайки звуци, които не принадлежат на нито един от известните ми езици — сякаш говорят направо с ангелите или с Господарката, както беше казало момичето.
Съседът ми става и също започва да танцува и да реди неразбираеми фрази. Десетина души от публиката правят същото, докато останалите наблюдават, изпълнени с почтителност и възхищение.
Не знам колко време продължи този танц, но звуците на инструментите сякаш следваха ударите на сърцето ми и ме обзе непреодолимо желание да се отдам на мига, да говоря странни неща, да движа тялото си — беше ми необходимо да проявя голямо самообладание и да си помисля колко смешно би било, ако започна да се въртя като обезумял около себе си. Впрочем както никога досега образът на Естер, моя Захир, сякаш се появи пред мен и усмихвайки се, ме помоли да възхвалявам Господарката.
Борех се да не се поддам на този непознат за мен ритуал, молех се скоро да свърши. Опитвах се да се съсредоточа в целта на моето посещение тук тази вечер — да разговарям с Михаил, да го накарам да ме отведе до моя Захир, — но почувствах, че повече не съм в състояние да стоя неподвижен. Станах от стола, но докато се осмеля, предпазливо и срамежливо, да направя няколко стъпки, музиката внезапно спря.
Единственото, което можех да чуя в осветения само от свещите салон, беше задъханото дишане на онези, които бяха танцували. Постепенно дишането им се успокои, лампите отново светнаха и сякаш всичко се върна към нормалното си състояние. Успях да забележа, че чашите отново се напълниха с бира, вино, вода и безалкохолни, децата отново се разтичаха и закрещяха и скоро всички потънаха в разговори — сякаш нищо, абсолютно нищо не се бе случило.
— Нашата среща е към края си — каза момичето, което бе запалило свещите. — Алма ще ви разкаже последната история.
Алма беше жената, която разтърсваше дайрето. Говореше с акцента на човек, живял в някоя от източните страни.
— Учителят имал бик. Раздалечените му рога го карали да си представя, че ако седне между тях, ще се почувства като на трон. Един ден, когато животното било разсеяно, той се приближил до него и направил това, за което си мечтаел. Начаса бикът се изправил и го хвърлил надалеч.
Виждайки това, жена му заплакала.
„Не плачи! — казал й учителят, след като се съвзел. — Пострадах, но осъществих желанието си.“
Хората започнаха да си тръгват. Попитах съседа си какво е почувствал.
— Вие знаете. Нали го описвате в книгите си.
Не знаех, но се налагаше да се преструвам.
— Да, може би знам, но искам да съм сигурен.
Той ме погледна така, сякаш нищо не разбирам, и за пръв път се усъмни дали наистина съм писателят, който той смяташе, че познава.
— Бях в контакт с енергията на Вселената — отвърна мъжът. — Бог премина през душата ми.
И излезе, за да не се налага да ми обяснява казаното.
В празния салон останаха само четиримата актьори, двамата музиканти и аз. Жените отидоха до дамската тоалетна, за да се преоблекат. Мъжете съблякоха белите си одежди в салона и сложиха собствените си дрехи. След това започнаха да прибират свещниците и музикалните инструменти в два големи куфара.
Възрастният мъж, който бе удрял там-тама по време на церемонията, преброи парите и ги раздели на шест равни купчинки. И сякаш едва в този момент Михаил забеляза присъствието ми.
— Очаквах да ви видя тук.
— Предполагам, че знаете причината.
— След като позволих на божествената енергия да премине през тялото ми, знам причините за всичко. Знам коя е причината за любовта и за войната. Знам коя е причината един мъж да търси жената, която обича.
Усетих, че отново вървя по острието на бръснача. След като той знаеше, че съм тук заради моя Захир, знаеше също така, че присъствието ми е заплаха за връзката му с Естер.
— Ще можем ли да разговаряме като двама мъже на честта, които се борят за нещо, за което си струва?
Михаил сякаш се поколеба. Аз продължих.
— Знам, че ще бъда наранен подобно на учителя, който поискал да седне между рогата на бика, но мисля, че заслужавам. Заслужавам го заради болката, която съм причинил, макар и неволно. Не вярвам, че Естер щеше да ме напусне, ако бях оценил любовта й.
— Вие нищо не разбирате — каза Михаил.
Това изречение ме ядоса. Как може едно двайсет и пет годишно момче да каже на един мъж с опит, преживял страдания, преминал през изпитанията на живота, че нищо не разбира? Трябваше да се овладея, да се унижа, да направя всичко, което е необходимо: не биваше да продължавам да живея с призраци, не можех да допусна вътрешният ми свят да е все така обсебен от Захир.
— Възможно е да не разбирам: точно затова съм тук. За да разбера и по този начин да се освободя от случилото се.
— Вие сте разбирали всичко много добре, но изведнъж сте престанали да разбирате; поне така ми каза Естер. Подобно на всички съпрузи, които в един момент започват да гледат на жена си като на част от
