стана някакъв мъж. Роберто успя да хване Михаил, преди той да падне на земята, а през това време мъжът взе една лъжица от пода и я напъха в устата му. Сцената едва ли продължи повече от няколко секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. Представях си как жадните за сензации списания ще пишат за прочутия писател (евентуален претендент за голяма литературна награда въпреки критиката срещу него), който е предизвикал спиритически сеанс в една пицария само за да привлече внимание върху новата си книга. Параноята ми не спря дотук: после щяха да открият, че въпросният медиум е същият мъж, изчезнал заедно с жена му. всичко щеше да започне отново и този път нямаше да имам смелостта и енергията пак да понеса същото изпитание.
На съседните маси седяха, разбира се, и мои познати, но дали някой от тях ми беше истински приятел? Дали щяха да запазят мълчание по повод видяното?
Тялото на Михаил спря да трепери и той се отпусна. Роберто го придържаше седнал на стола. Непознатият мъж измери пулса му, отвори клепачите му и се обърна към мен.
— Сигурно не му се случва за пръв път. Откога го познавате?
— Открай време идват тук — отвърна Роберто, виждайки, че не съм в състояние да реагирам. — Но на този тук му се случва за пръв път на обществено място, макар и да съм имал подобни случаи в ресторанта си.
— Забелязах — отвърна мъжът. — Не се поддадохте на паниката.
Репликата бе адресирана към мен, сигурно бях пребледнял. Мъжът се върна на масата си, а Роберто се опита да ме успокои:
— Той е лекар на една много известна актриса. Мисля, че по-скоро ти се нуждаеш от медицинска помощ, отколкото гостът ти.
Михаил — или Олег, независимо как се казваше човекът пред мен — отвори очи. Огледа се и вместо да се засрами, се усмихна притеснено.
— Извинявай — каза той. — Опитах се да запазя контрол над себе си.
Чудех се как да се измъкна от положението. Роберто отново ми дойде на помощ.
— Не се безпокойте. Нашият писател има достатъчно пари, така че ще плати счупените чинии.
После се обърна към мен:
— Епилепсия. Това е само епилептичен припадък, нищо повече.
Излязохме от ресторанта и Михаил веднага спря едно такси.
— Но ние така и не разговаряхме! Къде отиваш?
— Сега не съм в състояние да говоря. А и ти знаеш къде да ме намериш.
Съществуват два свята: този, за който мечтаем, и действителният свят.
В света, за който мечтаех, Михаил бе казал истината, а случилото се беше просто един труден момент в живота ми, недоразумение, което не е чуждо на нито една интимна връзка. Естер ме чакаше търпеливо, надявайки се аз да съм открил къде сме сгрешили в нашия брак, и ако вината беше у нея, тя щеше да ми се извини и отново да заживеем заедно.
В света, за който мечтаех, Михаил и аз разговаряхме спокойно, излизахме от пицарията, вземахме такси, натискахме звънеца на вратата, зад която моята бивша жена (или жена? Сега съмнението беше в обратна посока) сутрин тъчеше килими, следобед даваше уроци по френски, а нощем спеше сама, очаквайки като мен да чуе звънеца, мъжът й да влезе с букет цветя и да я заведе да пият горещ шоколад в един хотел близо до „Шан-з-Елизе“.
В действителния свят всяка среща с Михаил щеше да бъде свързана с напрежение — от страх да не се повтори това, което се случи в пицарията. Всичко, което той ми бе казал, е било плод на въображението му, в действителност и той не знае къде живее в момента Естер. В действителния живот сега беше 11:45 сутринта, а аз се намирах на Гар дю Нор в очакване на влака от Страсбург, за да посрещна известен американски актьор и продуцент, въодушевен от идеята да направи филм по една от книгите ми.
До този момент винаги когато са ми предлагали да направят филмова адаптация по мой роман, отговорът ми неизменно е бил : „Това не представлява интерес за мен.“ Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определени лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И затова, когато този човек отиде да гледа филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от салона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: „Книгата е по-хубава от филма.“ Този път обаче литературната ми агентка бе настоявала много. Твърдеше, че въпросният актьор и продуцент бил „от нашия отбор“, възнамерявал да направи нещо съвсем различно от това, което досега са ни предлагали. Срещата беше уговорена преди два месеца, днес трябваше да вечеряме заедно, да обсъдим подробностите и да разберем дали гледните ни точки са сходни.
През последните две седмици обаче се налагаше непрестанно да променям програмата си: днес беше четвъртък и аз трябваше да отида в един арменски ресторант, където да се срещна с младеж, болен от епилепсия, който ме уверяваше, че чува гласове, но беше единственият човек, който знаеше местонахождението на Захира. Изтълкувах съвпадението като знак, че не трябва да продавам авторските права върху книгата си, и се опитах да анулирам срещата с актьора. Той обаче настояваше: каза ми, че бихме могли да заменим вечерята с обяд на другия ден. „Едва ли някой ще се натъжи, ако му се наложи една вечер да остане сам в Париж“, бе неговият коментар, на който така и не можах да възразя.
В света, за който мечтаех, Естер все още беше моя спътница в живота и любовта й ми даваше сили да вървя напред, да изследвам собствените си граници.
В действителния свят тя се беше превърнала в натрапчива идея, изсмукваща цялата ми енергия, изпълваща цялото пространство, принуждаваща ме да полагам огромни усилия, за да продължавам да живея, да работя, да се срещам с продуценти, да давам интервюта.
Възможно ли бе да са изминали две години, а аз още да не съм я забравил? Не издържах повече да мисля за това, да анализирам всички възможности, да се опитвам да избягам, да се примирявам, да пиша книги, да практикувам йога, да се занимавам с благотворителност, да се виждам с приятели, да ухажвам жени, да излизам на вечери, да ходя на кино (като избягвах, разбира се, литературните адаптации и търсех сценарии, написани за големия екран), на театър, на балет, на футболни мачове. Въпреки това Захирът винаги печелеше битката, винаги присъстваше, винаги ме караше да си мисля „как бих искал тя да е тук с мен“.
Погледнах часовника на гарата — оставаха още петнайсет минути. Във въображаемия свят Михаил ми беше съюзник. В действителния свят нямах конкретно доказателство освен огромното ми желание да вярвам в това, което ми казва; следователно той можеше да е скрит враг.
Отново започнах да си задавам същите въпроси: защо Естер не ми каза нищо? Заради въпроса на Ханс ли замина? Дали не беше решила да спасява света, както ми бе намекнала по време на разговора ни за любовта и войната, и не се опитваше да ме „подработи“, за да я последвам в тази нейна мисия?
Погледът ми беше втренчен в релсите. Приличаха на нас двамата с Естер, вървящи един до друг, без никога да можем да се докоснем отново. Две съдби, които…
Релси.
На какво ли разстояние се намираха една от друга?
За да забравя за Захира, се приближих до единия от двамата служители, застанали на перона.
— Раздалечени са на 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча — отвърна той.
Имаше вид на човек, доволен от живота, горд с професията си, и изобщо не отговаряше на фикс-идеята на Естер, че дълбоко в душата си всеки от нас крие някаква голяма тъга.
Отговорът му обаче изглеждаше съвсем безсмислен: защо точно 143,5 сантиметра или 4 фута и 8,5 инча?
Пълен абсурд. Логично би било разстоянието да е 150 сантиметра или 5 фута. Някакво кръгло число, за да може на производителите на вагони и на служителите от железниците да им е лесно да го помнят.
— И защо е точно толкова? — обърнах се аз отново към чиновника.
— Защото такова е и разстоянието между колелетата на вагоните.
— Но нали колелетата на вагоните са на такова разстояние именно заради релсите?
— Вие смятате, че съм длъжен да знам всичко за влаковете само защото работя на тази гара? Нещата са такива, защото са такива!
Той вече не беше онзи щастлив човек, доволен от работата си; беше в състояние да отговори на един
