съгласен съм: представял съм си подобни неща с Естер и войниците на бойното поле, но не смеех да го призная дори пред себе си.
Михаил погледна към мен и кимна. Не знам как станах, как погледнах аудиторията, шокирана от историята на мъжа, който се възбужда при мисълта, че жена му е обладана от друг мъж. Сякаш никой не ми обръщаше внимание и това ми помогна да започна.
— Извинявам се, че няма да бъда толкова прям, колкото говорилите преди мен, но искам да кажа нещо. Днес бях на една гара и открих, че разстоянието, което дели релсите, е 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча. Защо такава абсурдна мярка? Помолих приятелката си да открие причината и ето какъв е резултатът:
В началото, когато са правили първите вагони, са използвали същите метални части, които са служели за производството на дилижанси.
А защо разстоянието между колелетата на дилижансите е било именно такова? Защото старите пътища са били направени за тази мярка и само такива дилижанси са можели да се движат по тях.
Кой е решил, че пътищата трябва да имат точно тези размери? И тук се налага да се върнем в далечното минало: римляните, първите големи строители на пътища, са решили да бъде така. Поради каква причина? Бойните колесници са били теглени от два коня — и наистина, ако поставим едно до друго две расови животни, каквито са използвали навремето, ще видим, че заемат 143,5 сантиметра.
И тъй, оказва се, че разстоянието между релсите, използвани от нашите високоскоростни влакове, е било определено от римляните. Когато имигрантите в САЩ започнали да строят железопътни линии, не попитали дали няма да е по-добре да променят разстоянието, а продължили по същия модел. Това се отразило дори върху космическите совалки: американските инженери смятали, че резервоарите за гориво трябвало да бъдат по-широки, но тъй като последните били произвеждани в Юта, налагало се да бъдат превозвани до Космическия център във Флорида и нямало да могат да минат през тунелите. В крайна сметка трябвало да се примирят с мярката, която римляните смятали за идеална.
Сигурно ще ме попитате какво общо има всичко това с брака.
Направих пауза. Част от присъстващите ни най-малко не се заинтересуваха от влаковите релси и разговаряха помежду си. Други обаче ме слушаха с голямо внимание — между тях бяха Мари и Михаил.
— Това има много общо с брака и с двата разказа, които току-що чухме. В даден момент от историята на човечеството се появил някой и казал: след като се ожените, трябва да останете непроменени до края на живота си. Ще вървите един до друг като две релси, спазвайки точното разстояние. Ако единият от вас понякога иска да бъде малко по-далеч или малко по-близо, ще е против правилата. Правилата казват: бъдете разумни, мислете за бъдещето, за децата. Повече нямате право да се променяте, трябва да бъдете като релсите: те са на едно и също разстояние една от друга на началната гара, по средата на пътя и на крайната гара. Не позволявайте на любовта да се променя, тя не бива нито да расте в началото, нито да намалява по средата — много е рисковано. С други думи, след като премине ентусиазмът от първите години, запазете едно и също разстояние помежду си, една и съща здравина, една и съща функционалност. По вас върви влакът на оцеляването на човешкия род, който трябва да стигне в бъдещето: децата ви ще са щастливи само ако си останете такива, каквито сте били открай време — на 143,5 сантиметра разстояние един от друг. Ако не сте съгласни с това, че никога няма да се променяте, помислете за тях, за децата, които сте създали.
Помислете за съседите. Покажете им, че сте щастливи, яжте барбекю в неделя, гледайте телевизия, бъдете част от общността. Помислете за обществото: обличайте се по начин, който да показва на всички, че между вас има хармония. Не поглеждайте настрани, защото някой също може да ви погледне, а това е изкушение, може да доведе до развод, кризи, депресия.
Усмихвайте се на снимките. Слагайте снимките в хола, за да ги виждат всички. Косете моравата, спортувайте — най-вече спортувайте, за да останете непроменени във времето. А когато видите, че спортът вече не ви помага, направете си пластична операция. Но никога не забравяйте: в определен момент тези правила са били наложени и вие трябва да ги спазвате. Кой е наложил тези правила? Няма значение, никога не задавайте подобни въпроси, защото правилата ще продължават да са в сила вечно, дори да не сте съгласни с тях.
Седнах. Някои изръкопляскаха ентусиазирано, други приеха думите ми с безразличие и аз така и не разбрах дали не бях отишъл твърде далеч. Мари ме гледаше със смесица от възхищение и изненада.
Жената на сцената отново разтърси дайрето.
Казах на Мари да ме изчака, тъй като исках да изпуша една цигара навън.
— Сега ще танцуват в името на любовта, на Господарката.
— Но ти можеш да пушиш и вътре.
— Имам нужда да остана сам.
Въпреки че беше началото на пролетта, все още беше много студено, но имах нужда от чист въздух. Защо разказах цялата тази история? Моят брак с Естер никога не е бил такъв, какъвто го описах: две релси, винаги една до друга, винаги подравнени, праволинейни, безупречни. Имали сме хубави и лоши моменти, случвало се е доста пъти единият да заплаши другия, че ще си тръгне завинаги, но въпреки това продължавахме да сме заедно.
Допреди две години.
Или до момента, в който тя започна да се опитва да разбере защо е нещастна.
Никой не трябва да се пита защо е нещастен. Този въпрос носи в себе си вируса на тоталното разрушение. Ако се запитаме, ще поискаме да открием кое ни прави щастливи. И ако това, което ни прави щастливи, е различно от начина, по който живеем в момента, или извършваме някаква безвъзвратна промяна, или ставаме още по-нещастни.
В момента се намирах точно в такава ситуация: имах приятелка с неповторима индивидуалност, работата ми отново потръгна и имаше голяма вероятност с времето нещата да се уравновесят. Най-добре ще е да се примиря. Да приема каквото ми предлага животът, да не следвам примера на Естер, да не обръщам внимание на това, което се чете в очите на хората, да си спомня думите на Мари, да започна нов живот заедно с нея.
Не, не мога да мисля по този начин. Ако реагирам така, както хората очакват, ще стана техен роб. Нужно е да имаш огромна доза самоконтрол, за да не позволиш това да се случи, защото човек е склонен винаги да действа така, че да се хареса на някого — особено на самия себе си. Ала ако го направя, ще изгубя не само Естер, но и Мари, работата си, бъдещето си, самоуважението и всичко, което съм казал и написал.
Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в ресторанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.
— Онова, което се случи в пицарията…
— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Хайде да се разходим по бреговете на Сена.
Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула — така щях да мога да се прибера пеша вкъщи — и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но реших, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.
По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата“, а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.
— Точно така се е изгубила любовта — каза той. — Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.
— И кога е станало това? — попита Мари.
— Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.
Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа“, но вече бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръгнахме в студената нощ из Париж.
— Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Собственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, сигурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е погрешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.
