— Разбира се, стига да ми кажеш какво трябва да направя.
— Проблемът е в това, че и аз самата не знам.
Приятната пицария, която посещавам още от първото си идване в Париж, беше станала част от моята история: последния път отпразнувах в нея награждаването ми с ордена „Кавалер на изкуствата и литературата“, който ми бе връчен от Министерството на културата — макар и мнозина да смятаха, че някой по-скъп и по-елегантен ресторант би бил идеалното място за отбелязване на толкова важно събитие. Но Роберто, собственикът на пицарията, беше за мен нещо като талисман; винаги когато отивах в заведението му, се случваше нещо хубаво в моя живот.
— Бих могъл да започна с приятни неща, като например отзвука на
— Не е театрален спектакъл, а среща — поправи ме той. — Разказваме истории и танцуваме, за да получим Енергията на любовта.
— Бих могъл да говоря за нещо банално, за да те предразположа. И двамата обаче знаем защо сме седнали тук.
— Тук сме заради жена ти — каза Михаил с предизвикателно изражение, типично за младежите на неговата възраст. В този момент изобщо не приличаше на срамежливото момче, появило се онази вечер на раздаването на автографи, нито пък на духовния водач от въпросната „среща“.
— Ти не се изрази точно. Тя ми е бивша жена. Ще ми се да те помоля за една услуга: да ме заведеш при нея. Искам тя да ми каже в очите причината, поради която си тръгна. Само тогава ще мога да се освободя от моя Захир. В противен случай няма да спра да мисля ден и нощ, ще изживявам нашата история стотици, хиляди пъти, опитвайки се да открия в кой миг точно съм сбъркал и пътищата ни са започнали да се раздалечават.
Той се засмя.
— Идеята да изживееш отново историята е чудесна, именно така се променят нещата.
— Много добре, но предпочитам да оставим философските спорове настрана. Знам, че подобно на всички младежи и ти държиш в ръцете си точната формула, според която трябва да бъде поправен светът. Като всички младежи, и ти един ден ще стигнеш до моята възраст и ще видиш, че не е толкова лесно да се променят нещата. Така че е излишно да говорим сега. Би ли ми направил услугата, за която те моля?
— Искам преди това да те попитам нещо. Тя сбогува ли се с теб?
— Не.
— Каза ли ти, че си отива?
— Нищо не каза. Но ти го знаеш.
— Мислиш ли, че жена като Естер би могла да напусне мъжа, с когото е живяла повече от десет години, без да говори с него и да му обясни причините?
— Именно това най-много ме смущава. Но какво точно имаш предвид?
Разговорът ни беше прекъснат от Роберто, който искаше да се осведоми какво ще ядем. Михаил си избра пица неаполитана, а аз помолих Роберто да избере вместо мен — моментът не беше подходящ да губя време в колебания какво да си поръчам. Единственото, което трябваше час по-скоро да се донесе на масата, беше бутилка червено вино. Роберто попита за марката, аз измърморих нещо и той разбра, че трябва да стои далеч от нас, да не ме пита повече за нищо по време на целия обяд, сам да взема нужните решения и да ми позволи да се съсредоточа върху разговора с младежа срещу мен.
Виното пристигна след половин минута. Напълних чашите.
— И с какво се занимава тя в момента?
— Наистина ли искаш да знаеш?
Отговаряше на въпроса ми с друг въпрос, което ме изнерви.
— Да, искам.
— Тъче килими. Освен това дава уроци по френски.
Килими! Жена ми (бившата ти жена, моля ти се, свикни с това!), която разполагаше с колкото си иска пари, която бе завършила журналистика, която говореше четири езика, сега бе принудена да преживява, тъчейки килими и давайки уроци на чужденци! Трябваше да се сдържа. Не можех да засегна чувството му за мъжка чест, макар и да смятах за срамен факта, че той не може да предостави на Естер това, което тя заслужава.
— Моля те, опитай се да разбереш как се чувствам вече цяла година. Не представлявам никаква заплаха за вашата връзка, искам само да разговарям с нея два часа. Или час, все едно.
На Михаил като че ли му стана приятно от моите думи.
— Но ти не отговори на въпроса ми — каза той с усмивка. — Мислиш ли, че жена като Естер би напуснала мъжа на живота си, без поне да се сбогува с него, без да му обясни причината?
— Струва ми се, че не.
— Защо тогава твърдиш, че те е изоставила? Защо ми казваш „не представлявам никаква заплаха за вашата връзка“?
Смутих се. И в същото време у мен се появи някаква надежда, макар и да не знаех какво точно да очаквам и откъде.
— Искаш да кажеш, че…
— Точно така. Искам да кажа, че тя не те е изоставила, нито пък е изоставила мен. Просто е изчезнала: за известно време или до края на живота си, но и двамата трябва да се съобразим с това.
Сякаш в тази пицария изгря някаква светлина, която винаги съм свързвал с хубави спомени, с хубави истории. Отчаяно ми се прииска да повярвам в това, което казваше момчето, а Захирът пулсираше във всичко около мен.
— Знаеш ли къде е тя?
— Знам. Но уважавам мълчанието й, въпреки че и на мен също ми липсва много. И аз съм объркан от цялата ситуация — Естер или е доволна, че е открила Всепоглъщащата любов, или очаква единият от нас да отиде при нея, или е срещнала друг мъж, или се е отрекла от света. Както и да е, ако решиш да отидеш при нея, не мога да ти попреча. Но мисля, че в твоя случай, пътувайки към нея, трябва да разбереш, че е необходимо да намериш не само тялото й, но и душата й.
Прииска ми се да се засмея. Да го прегърна. Или да го убия — емоциите се сменяха с впечатляваща бързина.
— Ти и тя…
— Дали съм спал с нея? Това не те засяга. Срещнах в Естер партньорката, която търсех, човека, който ми помогна да започна поверената ми мисия, ангела, отворил вратите, пътищата, пътеките, които ще ни позволят — ако такава е волята на Господарката — да върнем Енергията на любовта на тази земя. Ние с Естер изпълняваме една и съща мисия.
А за да те успокоя, ще ти кажа, че имам приятелка, русото момиче, което беше на сцената. Казва се Лукреция и е италианка.
— Истина ли е това, което казваш?
— В името на божествената енергия, кълна се, че казвам самата истина.
Той извади от джоба си парче тъмен плат.
— Виждаш ли това? Платът всъщност е зелен, но изглежда черен заради съсирената кръв. Някакъв войник, преди да умре, помолил Естер да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хора, които биха разбрали посланието на неговата смърт. Ти имаш ли такова парче плат?
— Естер никога не ми е споменавала за това.
— Когато тя срещне човек, който е в състояние да разбере посланието, му дава малко от кръвта на войника.
— Какво е това послание?
— След като тя не ти е дала такова парче плат, не бих могъл да ти кажа нищо повече по този въпрос, макар и тя да не е искала от мен да го пазя в тайна.
— Познаваш ли някой, който също има такова парче плат?
— Всички, които бяха на сцената. Заедно сме, защото Естер ни събра.
