— Знам. Това ме накара да се сближа…
Той щеше да каже кой е!
— Тук ли сте роден? — пита Мари, като не му позволява да довърши изречението „.. .да се сближа с жена ви.“
— Роден съм в степите на Казахстан.
Казахстан. Ще се осмели ли някой да пита къде се намира Казахстан?
— Къде се намира Казахстан? — пита шефът на търговския отдел.
Блажени са онези, които не се страхуват да покажат незнанието си.
— Очаквах този въпрос. — Сега в очите на Михаил проблясва весело пламъче. — Винаги когато казвам къде съм роден, след десет минути объркват страната ми с Пакистан или Афганистан. Моята родина се намира в Централна Азия. Жителите й са едва четиринайсет милиона и живеят на площ, няколко пъти по- голяма от тази на Франция с нейните шейсет милиона души.
— С други думи, това е място, където никой не протестира, че му е тясно — подхвърля моят издател, смеейки се.
— Това е място, където през двайсети век никой нямаше право да протестира срещу каквото и да било, дори и да искаше. Най-напред, когато комунистическият режим премахна частната собственост, добитъкът беше изоставен в степите и 48,6 процента от жителите на страната измряха от глад. Можете ли да го разберете? Почти половината от населението на моята страна умря от глад между 1932 и 1933 година.
На масата се възцарява мълчание. Трагедиите не са подходящи за подобно празнуване и някой от присъстващите решава да смени темата. Аз обаче настоявам „читателят“ да продължи да разказва за страната си.
— Как изглеждат степите? — питам го.
— Огромни равнини почти без никаква растителност, както сигурно ви е известно.
Известно ми е, но сега е мой ред да му задам въпрос, да поддържам разговора.
— Спомних си нещо във връзка с Казахстан — казва издателят ми. — Преди време получих ръкопис от някакъв писател, който живее там. Описваше в книгата си ядрените опити, извършени в степите.
— Не само земята, но и душата на родината ми е напоена с кръв. Промени се това, което не биваше да променя, и сега поколения наред ще изкупват тази грешка. Направихме така, че цяло море да изчезне.
Ред е на Мари да се намеси.
— Никой не може да направи така, че да изчезне едно море!
— На двайсет и пет години съм и видях как в рамките на едно поколение водата, която съществуваше от хиляди години, се превърна в прах. Комунистическите управници решиха да променят течението на две големи реки, Амударя и Сърдаря, за да използват водите им за напояване на памучни плантации. Не постигнаха целта си, но вече беше твърде късно — морето изчезна, а обработваемата земя се превърна в пустиня.
Липсата на вода промени изцяло местния климат. И днес големите пясъчни бури всяка година разпръскват по 150 милиона тона сол и прах. Петдесет милиона души от пет страни пострадаха от безотговорното, но безвъзвратно решение на съветските бюрократи. Малкото вода, която остана, е замърсена и причинява най-различни болести.
Постарах се да запомня думите му. Можех да ги използвам в някоя от лекциите си. Михаил продължаваше да говори и темата от екологична се превърна в трагична.
— Дядо ми е разказвал, че Аралско море навремето се е наричало Синьо море заради цвета на водата си. Днес морето вече го няма, но хората не искат да изоставят домовете си и да се преселят на друго място: продължават да сънуват вълните и рибите, пазят въдиците си и разговарят за лодки и стръв.
— А наистина ли е имало ядрени експлозии? — пита отново моят издател.
— Мисля, че всичките ми сънародници знаят какво е почувствала земята, понеже тя е в кръвта на всеки казах. В разстояние на четирийсет години равнините бяха разтърсвани от атомни или термоядрени бомби, общо 456 до 1989 година. От тези опити 116 бяха направени на открито, като общата им мощност е била 2500 пъти по-голяма от тази на бомбата, хвърлена над японския град Хирошима по време на Втората световна война. В резултат на това хиляди са били засегнати от радиоактивното облъчване, заболели са от рак на белите дробове, а хиляди деца са се родили с психомоторни аномалии, без крайници или с умствени проблеми.
Михаил поглежда часовника си.
— С ваше позволение, трябва да тръгвам.
Половината от присъстващите изказват съжаление, разговорът е станал толкова интересен. Другата половина са доволни: абсурдно е да се говори за такива трагични неща по време на подобна празнична вечер.
Михаил се сбогува с всички, кимвайки, и ме прегръща не защото изпитва голяма обич към мен, а за да ми прошепне:
— Както ви казах преди малко, тя е добре. Не се притеснявайте.
Той ми каза да не се притеснявам! И защо ли наистина да се притеснявам: защото ме е изоставила някаква жена? Защото заради нея полицията ме разпитва, появих се на първите страници на жълтите вестници и списания, страдах ден и нощ, едва не изгубих приятелите си и…
— И написа
— След като знаеш всичко това, защо ми помогна да се срещна с него? Сега разполагам със следа: всеки четвъртък той е във въпросния арменски ресторант.
— Много добре! Продължавай напред!
— Не ме ли обичаш?
— Повече от вчера и по-малко от утре, както пише по картичките, които купуваме от книжарниците. Да, обичам те. Всъщност съм лудо влюбена, дори започвам да мисля дали да не си сменя жилището и да дойда в този огромен и самотен апартамент — но винаги когато заговоря за това, ти си този, който сменя… темата. Въпреки това забравям за нараненото си самолюбие и намеквам колко хубаво би било да живеем заедно, а ти ми отговаряш, че още е рано, и аз си мисля, че може би се боиш да не ме изгубиш, както изгуби Естер, или че още очакваш завръщането й, или че няма да разполагаш повече със свободата си, страхуваш се да останеш сам, но се страхуваш и да живееш с някого — с други думи, връзката ни е истинска лудост. Но след като ме питаш, ще ти отговоря: много те обичам.
— Тогава защо го направи?
— Защото не мога да живея непрекъснато с призрака на жената, която си е заминала, без да ти даде никакво обяснение. Прочетох книгата ти. Струва ми се, че едва когато я срещнеш и разрешиш този проблем, сърцето ти наистина ще бъде мое.
Точно така стана и със съседа ми: живеехме достатъчно наблизо, за да си дам сметка колко беше страхлив във връзката си с мен, как никога не призна желанието си, защото смяташе, че е твърде опасно, за да го постигне. Ти много често повтаряш, че абсолютна свобода не съществува: съществува само свободата да изберем нещо и от този миг насетне да се чувстваме обвързани от собственото си решение. Колкото по- близо бях до съседа си, толкова повече ти се възхищавах: възхищавах се на мъжа, който приема да продължи да обича жената, която го е напуснала и не се интересува повече от него. И не само приема, но и решава да го заяви публично. Ето какво казваш в един откъс от книгата си, който знам наизуст:
Когато нямаше повече какво да губя, получих всичко. Когато престанах да бъда този, който бях, преоткрих себе си. Когато разбрах какво е унижение и въпреки това продължих напред, осъзнах, че съм свободен да избирам съдбата си. Не знам дали не съм луд, дали бракът ми не е мечта, която не съм успял да разбера. Знам, че мога да живея без тази жена, но бих желал да я срещна отново, за да й кажа това, което никога не й казах, докато бяхме заедно: обичам те повече от самия себе си. Ако успея да й го кажа, тогава ще мога да продължа напред и ще намеря покой, защото чрез тази любов ще съм изкупил вината си.
— Михаил ми каза, че Естер сигурно е прочела книгата ми. Което е достатъчно.
— Въпреки това, за да те имам наистина, трябва да се срещнеш с нея и да и кажеш тези думи очи в очи.
