Може би ще се окаже невъзможно, може тя да не иска да те вижда повече, но ще знаеш, че си опитал. Аз ще се освободя от „идеалната жена“, а ти няма да си обсебен повече от Захира, както я наричаш.
— Много си смела.
— Нищо подобно, страх ме е. Но нямам избор.
На другата сутрин се зарекох, че няма да се опитвам да открия къде живее Естер. През изминалите две години, без да го съзнавам, бях предпочел да вярвам, че е била принудена да замине, отвлечена и шантажирана от някоя терористична групировка. Но сега, когато знаех, че е жива и се чувства добре (според думите на момчето), имаше ли смисъл да настоявам да я видя? Бившата ми жена имаше пълното право да търси щастието си и аз трябваше да уважавам нейното решение.
Тази мисъл не ме напусна в продължение на повече от четири часа. Надвечер отидох до една църква, запалих свещ и отново дадох обет, този път съвсем тържествено и според ритуала, да се опитам да я открия. Мари беше права, не бях дете, за да продължавам да се самозаблуждавам и да се преструвам, че това не ме интересува. Уважавах решението й да си тръгне, но същата тази жена, която толкова ми бе помогнала да изградя живота си, почти ме бе съсипала. Винаги е била смела, но защо този път избяга като престъпница посред нощ, без да погледне мъжа си в очите и да му обясни причината? Бяхме достатъчно зрели хора, за да предприемем нещо и да понесем последствията от нашите постъпки. Поведението на жена ми (по-точно на бившата ми жена) не отговаряше на характера й и аз трябваше да разбера защо го е направила.
Оставаше една седмица — цяла вечност — до представлението в арменския ресторант. През следващите дни се съгласих да дам интервюта, които никога не бих приел, написах няколко статии за вестниците, занимавах се с йога, медитирах, прочетох една книга за някакъв руски художник и направих четири рецензии на книги за издателства, които открай време ми ги искаха, а аз все отказвах.
Въпреки това оставаше много време и реших да платя някои сметки в Банката за услуги — приех покани за вечеря, изнесох кратки лекции в училища, където учеха деца на приятели, посетих един голф клуб, раздадох импровизирано автографи в книжарницата на един приятел на улица „Сюфрен“ (събитието беше обявено на афиш, който стоя на витрината три дни и накрая успя да привлече не повече от 20 души). Секретарката ми каза, че трябва да съм много доволен, тъй като отдавна не ме е виждала толкова активен: отвърнах й, че фактът, че книгата ми е в класацията на най-продаваните, ме стимулира да работя още повече.
Имаше само две неща, които не правих през тази седмица: първо, не четох ръкописи, защото според адвокатите ми трябва да ги връщам незабавно по пощата, в противен случай рискувам да ме обвинят, че съм използвал нечия история. (Така и не разбрах защо хората ми изпращат ръкописи, та аз в края на краищата не съм издател!)
Второто нещо, което не направих, бе да потърся в атласа къде се намира Казахстан, макар и да знаех, че за да спечеля доверието на Михаил, трябва да науча малко повече за произхода му.
Хората търпеливо чакат да им отворят вратата, която води към салона в дъното на ресторанта. Ни помен от очарованието на баровете по „Сен-Жермен де Пре“, никой не сервира кафе с чаша вода, няма изискано облечени и изискано изразяващи се хора. Нито следа от елегантните фоайета на парижките театри и от магията на спектаклите, които се играят навсякъде из града, дори и в малките бистра с техните актьори, даващи винаги най-доброто от себе си с надеждата, че сред публиката е седнал някой прочут импресарио, който в края на шоуто ще се представи, ще потвърди, че са гениални, и ще ги покани да изнесат представление в някой голям културен център.
Наистина не разбирам защо на това място има толкова много хора — не съм чел нито ред за него в специализираните списания за свободно време и културни събития в Париж.
Докато чакам, разговарям със собственика и научавам, че възнамерява в скоро време да използва цялото пространство на ресторанта си.
— С всяка изминала седмица публиката се увеличава — казва той. — Отначало приех, защото една журналистка ме помоли, като обеща в замяна да публикува нещо за ресторанта в списанието си. Приех, защото рядко отварям този салон в четвъртък. А сега, докато чакат, вечерят и понякога дори регистрираме най-големия оборот за цялата седмица. Боя се само да не е някаква секта. Както знаете, законите тук са много строги.
Да, знаех го, тъй като имаше и такива, които намекваха, че книгите ми са свързани с някакъв опасен начин на мислене, с някаква религиозна проповед, която противоречи на общоприетите ценности. Във Франция, толкова либерална по отношение на почти всичко, съществуваше нещо като параноя на тази тема. Наскоро бе публикуван подробен доклад върху „промиването на мозъци“, което разни групи практикували спрямо наивниците. Нима хората, които съумяваха да избират какво ли не — училище, университет, паста за зъби, автомобили, филми, мъже, жени, любовници, — щяха да се оставят да бъдат манипулирани толкова лесно, щом се стигнеше до религиозни убеждения.
— А как рекламират събитието? — питам аз.
— Нямам представа. Ако знаех, щях да помоля същия човек да рекламира и ресторанта ми.
И за да не остане у мен и сянка на съмнение, понеже все пак не знае кой съм, добавя:
— Гарантирам ви, че не е секта. Артисти са.
Вратата на салона е отворена и насъбралото се множество започва да влиза, като преди това всеки оставя по пет евро в една кошница. Вътре, върху импровизирана сцена, безразлични към всичко наоколо, са застанали две момчета и две момичета, облечени в бели поли. силно набрани и колосани така, че да описват огромни окръжности около телата им. Освен четиримата забелязвам по-възрастен мъж с там-там в ръце, а също и една жена с огромно бронзово дайре; всеки път, когато тя разклаща инструмента си, се чува звук, наподобяващ дъжд от метални капки.
Единият от двамата младежи е Михаил. Няма нищо общо с момчето, с което се срещнах онази вечер на раздаването на автографи. Погледът му, фиксиран в някаква точка в празното пространство, блести по особен начин.
Хората заемат намиращите се в салона столове. Момчета и момичета, облечени така, че ако ги срещна на улицата, ще ги взема за наркомани, употребяващи силна дрога. Президенти на фирми и чиновници на средна възраст с жените си. Две-три деца, около десетгодишни, вероятно доведени от родителите си. Неколцина старци, на които никак не им е било лесно да дойдат, като се има предвид, че най-близката спирка на метрото е на около пет пресечки оттук.
Пият, пушат, разговарят на висок глас, сякаш на сцената няма никой. Постепенно разговорите стават все по-шумни, чуват се смехове, цари весело, празнично настроение. Каква ти секта! Освен ако не е някакво братство на пушачите. Оглеждам се неспокойно, опитвайки се да открия Естер във всяка от присъстващите жени, но всеки път, когато се доближавам, виждам, че не е тя — понякога се оказва дори, че не съществува ни най-малка външна прилика със съпругата ми. (Защо не мога да свикна да казвам „бившата ми съпруга“?)
Питам една добре облечена жена какво е това. На нея обаче май не й се отговаря — поглежда ме, сякаш съм новак, на който тепърва трябва да бъдат разкрити тайните на живота.
— Истории за любов — отговаря тя. — Истории и енергия. Истории и енергия.
По-добре да не настоявам, въпреки че жената изглежда съвсем нормална. Чудя се дали да не попитам някой друг, но решавам, че е по-добре да си мълча — след малко сам ще разбера. Някакъв господин, седнал близо до мен, ме поглежда и се усмихва.
— Чел съм книгите ви. И знам, разбира се, защо сте тук.
Изплашвам се: нима той знае за връзката на Михаил с жена ми — пак трябва да се поправя, — връзката между един от актьорите на сцената и бившата ми жена?
— Автор като вас сигурно познава воините тенгри, които са тясно свързани с тези, които наричате „воини на светлината“.
— Разбира се — отвръщам с облекчение. Всъщност никога не бях чувал за тях.
Двайсет минути по-късно, когато в салона почти не може да се диша от цигарен дим, се разнася звукът от дайрето. Разговорите секват като по чудо, а атмосферата на пълна анархия като че ли придобива религиозна аура: както на сцената, така и сред публиката настъпва тишина, нарушавана единствено от шума, идващ от съседния ресторант.
