Ако продължа да настоявам, накрая откриват, че нещо им липсва. Президентът на фирмата все още не е сключил сделката, за която мечтае, домакинята би искала да разполага с по-голяма свобода или с повече пари, влюбеното момче се бои да не изгуби любимата си, току-що дипломиралият се си задава въпроса дали сам е избрал кариерата си, или други са я избрали вместо него, зъболекарят би желал да бъде певец, певецът — политик, политикът — писател, а писателят — фермер. И дори да срещна някой, който върши това, което сам е избрал, той също се терзае дълбоко в душата си и не намира покой. Но аз наистина искам да знам: щастлив ли си?
— Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои приятели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравленията. Но има нещо, което…
— Което какво?
— Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.
— Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Париж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?
— Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръката, но не мога да кажа тези думи.
— Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че някое от децата може да бъде блъснато от кола… И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от трагедиите, да се защитят от заобикалящия ги свят.
— А просякът на ъгъла?
— За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.
— Какво ни липсва, за да сме щастливи?
— Не знам. Разглеждам списанията за живота на известните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй като аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се появявам по списанията?“, „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?“, „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?“, „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне ролята“, „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?“, „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?“
— Не робуваме на славата.
— Не бъди параноичен, не говоря за нас.
— Каква е причината за всичко това според теб?
— Преди години прочетох една книга с интересен сюжет. Да предположим, че Хитлер е победил във войната, ликвидирал е всички евреи на света и е убедил своя народ, че наистина съществува висша раса. Променят учебниците по история и след сто години неговите наследници успяват да се справят и с индианците. След още триста години са избити всички негри. Минават петстотин години, за да може могъщата военна машина да изтрие от лицето на земята азиатците. Учебниците по история споменават за минали битки с варварите, но никой не ги чете внимателно, защото не ги смята за важни.
И тъй, две хиляди години след появата на нацизма в някакъв бар в Токио — където от почти пет века живеят високи и синеоки хора — Ханс и Фриц пият бира. В един момент Ханс се обръща към Фриц и го пита: „Фриц, мислиш ли, че нещата винаги са били такива?“
„Кои неща?“, на свой ред задава въпрос Фриц.
„Ами светът.“
„Разбира се, че светът винаги е бил такъв, нали сме го учили в училище?“
„Прав си, не знам защо ти зададох този идиотски въпрос“, отвръща
Ханс. Допиват си бирата, разговарят за други неща и забравят
тази тема.
— Не е нужно да отиваме толкова надалеч в бъдещето, достатъчно е да се върнем 2000 години назад. Ти би ли се прекланяла пред гилотината, бесилката, електрическия стол?
— Разбирам какво имаш предвид: кръста, най-страшното от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание“, защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените в стаите, смятат го за религиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.
— Изминават два века и половина, преди някой да реши, че трябва да се сложи край на езическите празници, които се провеждали по време на зимното сльнцестоене, на датата, когато Слънцето се намира най-далеч от Земята. Апостолите и техните последователи били прекалено заети да разпространяват Христовото послание и изобщо не се сетили за natalis invict Solis (Раждането на непобедимото слънце (лат.). — Б. пр.), митраическия празник, отбелязващ раждането на слънцето на 25 декември. Докато някакъв епископ не решил, че тези празници на слънцестоенето са заплаха за вярата, и на тях бил сложен край! А днес се отслужват литургии, правят се дървени ясли, в които се поставят пластмасови бебета, и всички са убедени и абсолютно сигурни в това, че Христос се е родил точно на този ден!
— А знаеш ли откъде идва коледното дръвче?
— Нямам представа.
— Свети Бонифаций решил да „християнизира“ един ритуал, посветен на бог Один като дете: веднъж в годината германските племена поставяли подаръци около дъбово дърво, които децата им да открият. Смятали, че това носело радост на езическото божество.
— Нека да се върнем към историята за Ханс и Фриц: не смяташ ли, че цивилизацията, човешките отношения, нашите желания, победи, всичко това е плод на една лошо разказана история?
— Когато ти написа книгата за пътя до Сантяго, стигна до същия извод, нали? Преди това смяташе, че единствено на група избрани е известно значението на магическите символи, а сега знаеш, че способността да ги разбираме е заложена във всички нас, макар и да сме го забравили.
— Това, че го знаем, не означава нищо; хората правят всичко възможно да не си го спомнят, за да отхвърлят огромния магически потенциал, с който разполагат. Това би разстроило равновесието в техния организиран свят.
— Въпреки това всички го притежават.
— Абсолютно вярно. Но им липсва смелост, за да следват мечтите и знаците. Дали тъгата им не се дължи именно на това?
— Не знам. Не твърдя, че непрекъснато съм нещастна. Забавлявам се, обичам те, обожавам работата си. Но понякога усещам тази дълбока тъга, примесена ту с чувство за вина, ту със страх; усещането отминава, пак се появява, отново изчезва. Подобно на Ханс и аз си задавам същия въпрос, но тъй като не мога да си отговоря, го забравям. Бих могла да помагам на гладуващите деца, да основа фондация за защита на делфините, да се опитам да спася хората в името на Исус, да направя нещо, което да ме накара да се чувствам полезна, но не искам.
— А защо тогава искаш да станеш военен кореспондент?
— Защото смятам, че по време на война човек е на границата между живота и смъртта; на другия ден може вече да не е жив. А който е на границата, действа различно.
— Значи отиваш, за да отговориш на въпроса на Ханс?
— Да.
