спалното бельо от една седмица, сядам пред пишещата машина само за да покажа на Естер, че наистина се опитвам да работя.
И изведнъж става чудо, докато гледам тази жена, която току-що е направила кафе и в момента чете вестник, а очите й издават умора и отчаяние и тя мълчи както обикновено; тази жена, която невинаги изразява чувствата си с жестове, която ме накара да кажа „да“, когато исках да кажа „не“, която ме принуди да се боря за това, което тя смята, и то с основание, че е смисълът на живота ми, която се отказа от присъствието ми, понеже ме обича повече, отколкото себе си, която ме застави да преследвам мечтата си. Докато гледам тази жена, приличаща на дете, неподвижна, с очи, по-изразителни от всички възможни думи, понякога изпитваща страх в сърцето си, но винаги смела в действията си, способна да обича, без да се унижава, без да моли за извинение за това, че се бори за мъжа си, пръстите ми внезапно започват да удрят по клавишите на машината.
Появява се първото изречение. След това второто.
През следващите два дни не ям, почти не спя, думите сякаш изникват незнайно откъде, както ставаше и с текстовете на песните навремето, когато след много спорове и безсмислени разговори аз и сътрудникът ми разбирахме, че „нещото“ се е получило и че е настъпил моментът да го напишем на хартия и да го съчетаем с музикалните ноти. Този път знам, че „нещото“ идва от сърцето на Естер, а любовта ми се ражда отново, пиша, защото тя съществува, защото бе преодоляла трудните моменти, без да се оплаква, без да се възприема като жертва. Започвам да разказвам преживяванията си, свързани с единственото нещо, което ме бе разтърсило през последните години — пътя до Сантяго.
Пишейки, си давам сметка, че постепенно се променя и светогледът ми. В течение на много години бях изучавал и практикувал магия, алхимия, окултни науки; бях запленен от идеята, че група хора притежават огромна власт, която по никакъв начин не би могла да бъде споделена с останалата част от човечеството, защото би било рисковано този огромен потенциал да попадне в неопитни ръце. Участвах в тайни общества, обвързвах се с екзотични секти, купувах много скъпи книги, които не се продаваха по книжарниците, посвещавах невероятно много време на ритуали и призовавания на свръхестествени сили. Непрекъснато влизах и излизах от групи и братства, винаги изгарящ от нетърпение да се срещна с някой, който най-сетне да ми разкрие тайните на невидимия свят, и винаги разочарован да открия, че в крайна сметка мнозина от тези хора — въпреки че бяха добронамерени — се ограничаваха с това да следват една или друга догма, превръщайки се в повечето случаи във фанатици. Защото именно фанатизмът е единственият изход за съмненията, които непрестанно терзаят човешката душа.
Открих, че много от ритуалите наистина действат. Но открих и че тези, които наричаха себе си учители и познавачи на тайните на живота, които твърдяха, че познават техниките, даващи на всеки човек възможността да постигне всичко, което желае, именно тези хора бяха изгубили напълно връзката с древните учения. Да вървя по пътя до Сантяго, да контактувам с обикновени хора, да открия, че Вселената говори на свои собствен език, състоящ се от „знаци“ и който бих могъл да разбера само ако отворя душата си за случващото се около мен — всичко това ме накара да се усъмня, че окултизмът е единствената врата към тези тайни. В книгата за Пътя започвам да търся други възможности за духовно израстване и стигам до следното заключение: „Достатъчно е да внимаваш; уроците сами идват при теб, когато си готов, и ако забелязваш знаците, винаги ще научаваш това, което ти е необходимо, за да направиш следващата стъпка.“
Човек се сблъсква с два основни проблема: първият е да разбере кога да започне, а вторият — кога да спре.
Една седмица след като написвам книгата, правя първа, втора, трета редакция. Мадрид вече не ме убива, време е да се връщам — чувствам, че един цикъл от живота ми е приключил и трябва да започна нов. Сбогувам се с града така, както имам навика да го правя: с мисълта, че може да ми хрумне нещо друго и един ден да се завърна.
Завръщам се в родината си с Естер, убеден съм, че може би е настъпил моментът да си намеря друга работа, но тъй като не успявам да си намеря (а не успявам, защото не ми е нужна), продължавам да редактирам книгата. Не вярвам, че което и да е нормално човешко същество ще се заинтересува особено от преживяванията на един мъж, който изминава някакъв път в Испания — романтично, но трудно четиво.
Четири месеца по-късно, когато се глася да правя десетата редакция, откривам, че ръкописът е изчезнал, както и Естер. Когато съм на границата на обезумяването, тя се връща с пощенска разписка — изпратила го на един бивш неин любовник, който сега е собственик на малко издателство.
Бившият й любовник публикува книгата. В пресата не се появява нито ред, но някои хора си я купуват. Препоръчват я на други, които също си я купуват и я препоръчват на още хора. Шест месеца по-късно първото издание е изчерпано. За една година книгата е преиздадена три пъти и започвам да печеля пари от нещо, за което не съм и мечтал: от писане.
Не знам колко време ще продължи този сън, но решавам да изживявам всеки миг така, сякаш е последен. И забелязвам, че успехът отваря пред мен вратата, пред която толкова време съм чакал: и други издателства искат да публикуват следващата ми книга.
Но за съжаление човек не може всяка година да изминава пътя до Сантяго, за какво тогава да пиша? Нима ще се повтори отново същата драма — да седна пред пишещата машина и да правя всичко друго, само не и да съчинявам изречения и глави? Важното е да продължа да споделям светоусещането си, да разказвам преживяванията си. Опитвам се отново да пиша в разстояние на няколко дни и много нощи; решавам, че е невъзможно. Един следобед прочитам случайно (случайно?) една интересна приказка от „Хиляда и една нощ“, символизираща собствения ми път; в нея откривам нещо, което ми помага да разбера кой съм и защо толкова време ми е трябвало, за да взема решението, което отдавна ме е очаквало. Използвам въпросната приказка като основа и започвам да пиша за един пастир, който тръгва да търси мечтата си — съкровище, скрито в египетските пирамиди. Пиша за любовта, която го очаква, така както Естер ме бе чакала, докато аз се лутах.
Вече не мечтая да бъда нещо: аз съм. Аз съм пастирът, който прекосява пустинята, но къде е алхимикът, който да ми помогне да продължа напред? Когато завършвам новия си роман, вече не съм много наясно какво точно съм написал: прилича на приказка за възрастни, а възрастните се интересуват предимно от войни, секс, истории, свързани с власт. Въпреки това издателят приема книгата, тя е публикувана и отново читателите я поставят в списъка на най-продаваните.
Три години по-късно бракът ми е много щастлив, занимавам се с това, което ми харесва, появява се първият превод, после вторият и успехът — бавен, но солиден — разнася труда ми по всички краища на света.
Решавам да се преместя да живея в Париж заради кафенетата, писателите, културния живот. Откривам, че тези неща не съществуват: кафенетата са туристически обекти с фотоси на личности, които са прославили града. Повечето от писателите са загрижени предимно за стила, отколкото за съдържанието, опитват се да бъдат оригинални, но успяват единствено да бъдат скучни. Затворили са се в някакъв техен свят. Във връзка с това научавам един интересен френски израз — „да върнеш асансьора“, което означава аз да кажа хубави неща за твоята книга, ти да кажеш хубави за моята и ето че сме създали нов културен живот, ново философско мислене, направили сме революция и страдаме, защото никой не ни разбира, но в края на краищата такава е била съдбата и на гениите в миналото, великият творец остава винаги неразбран от съвременниците си.
Те „връщат асансьора“ и в началото има някакъв резултат — хората не смеят да критикуват открито това, което не разбират. Скоро обаче си дават сметка, че са измамени, и престават да вярват на литературната критика.
Достатъчно е обаче да се появи интернет и неговият разбираем език, за да се променят нещата. В Париж се появява един паралелен свят: нови писатели се опитват с думи да разкрият душата си. Срещам се с тези нови писатели в кафенета, които никой не познава, защото нито писателите, нито кафенетата са известни. Сам усъвършенствам стила си и научавам от един издател всичко, което трябва да се знае за сътрудничеството между хората.
— Какво означава Банка за услуги?
— Ти знаеш. Всеки човек знае.
