град на областта, където никой не знае, че ние с нея сме врагове на народа и на работническата класа. Единственото, което директорите на фабриката искат от нея, е да продължава да бродира от сутрин до вечер.
И понеже имам много свободно време, скитам из степта заедно с ловците, които знаят моята история, но ми приписват магически способности, тъй като винаги откриват лисици, когато съм с тях. Прекарвам по цели дни в музея на поета, разглеждам вещите му, чета книгите му, слушам хората, които идват там и рецитират стиховете му. Понякога усещам вятъра, виждам светлините, падам на земята — и в такива мигове гласът винаги ми казва съвсем конкретни неща, като например кога ще настъпи суша, кога ще има чума по животните, кога ще пристигнат търговци. Не споделям тези неща с никого освен с майка ми, която започва все повече да се тревожи за мен.
Веднъж, когато в областта идва на обиколка лекар, тя ме завежда при него. След като той изслушва внимателно моя разказ и си записва нещо, преглежда очите ми с апарат, преслушва ме, удря с чукче коляното ми и заявява, че имам някакъв вид епилепсия. Казва, че болестта не е заразна и пристъпите ще се разредят с възрастта.
Но аз знам, че това не е болест. Преструвам се, че му вярвам за успокоение на майка ми. Директорът на музея забелязва отчаяните ми усилия да науча нещо, смилява се над мен и започва да ми преподава вместо учителите: изучавам география, литература. Научавам това, което в бъдеще ще се окаже най-важното нещо за мен: английския. Един следобед гласът ме моли да кажа на директора, че скоро ще бъде назначен на много важен пост. Когато го споделям с него, той се засмива плахо и ми отговаря, че няма никаква вероятност това да стане, тъй като не е влязъл в комунистическата партия, а си е останал убеден мюсюлманин.
Аз съм на петнайсет. Два месеца след нашия разговор усещам някакво раздвижване в областта: бившите държавни чиновници, по-рано винаги толкова арогантни, стават по-любезни отвсякога и ме питат не искам ли да се върна в училището. Големи влакове, пълни с руски военни, се отправят към границата. Един следобед, докато уча на писалището, принадлежало някога на поета, директорът влиза забързано, поглежда ме с удивление и с известно неудобство и казва, че последното нещо, което някога се е надявал да се случи на света — рухването на комунистическия режим, — настъпва с невероятна бързина. Бившите съветски републики се превръщат в независими държави, новините, идващи от Алма Ата, съобщават за сформирането на ново правителство и той е назначен за управител на областта!
Но вместо да ме прегърне и да даде воля на радостта си, ме пита как съм узнал, че това ще се случи. Чул съм го от някого или съм бил вербуван от тайните служби да го шпионирам, понеже не е бил член на комунистическата партия?
Или пък — което е още по-лошо — в даден момент от живота си съм сключил договор с дявола?
Отвръщам, че моята история му е известна: явяванията на момичето, гласът, пристъпите, които ми позволяват да научавам неща, които другите не знаят. Той казва, че това е само болест и че е съществувал само един пророк, Мохамед, разкрил всичко, което е трябвало да бъде казано. Но дяволът все още е на този свят, продължава той, и използва какви ли не хитрости — включително и предполагаемата способност за виждане на бъдещето, — за да подмами слабите и да ги отклони от истинската вяра. Бил ме взел на работа, защото ислямът изисквал хората да са милосърдни, но сега дълбоко се разкайвал: защото аз съм бил според него или оръдие на тайните служби, или пратеник на дявола. Уволнен съм начаса.
Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в частни ръце — новите собственици имат други проекти, започват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-късно няма как да се издържаме и единственото, което ни остава, е да напуснем селото, където съм живял до този момент, и да търсим работа другаде.
Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечатлен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира работа като продавачка в магазин, а аз започвам да работя като помощник- механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дядо, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхранваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.
Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Разбирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една неделя, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която живеем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.
Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че именно в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня мисията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъствието на момичето и макар и да не го виждам, мога да разговарям с него.
Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отговаря, че тя е мисията на всички човешки същества — да изпълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностанцията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истината, той щял да ме разбере.
Работя пет години на бензиностанцията. Създавам си приятели, влюбвам се за пръв път, откривам секса, участвам в сбивания на улицата, с една дума, изживявам младостта си по съвсем нормален начин. Понякога получавам пристъпи: отначало колегите ми се изненадват, но после им казвам, че изпадам в това състояние под въздействието на „висши сили“, и си спечелвам уважението им. Искат от мен съвети, споделят любовните си проблеми, трудните отношения в семейството, но аз за нищо не питам гласа — опитът с изкоренения храст ме е травматизирал и ме е накарал да разбера, че когато помагаме някому, в отговор получаваме само неблагодарност.
А когато приятелите ми започнат да настояват много, тогава им казвам, че принадлежа на някакво „тайно общество“ — по това време, след десетилетия на религиозни репресии, мистицизмът и езотериката са на мода в Алма Ата. Издават се какви ли не книги за „висшите сили“, от Индия и Китай започват да прииждат духовни водачи и учители, организират се курсове за самоусъвършенстване. Посещавам някои от тях и си давам сметка, че не научавам нищо, доверявам се единствено на гласа, но съм твърде зает, за да обръщам внимание на това, което казва.
Веднъж пред бензиностанцията, където работя, спира някаква жена с джип и моли да й напълня резервоара. Говори с мен на руски със силен акцент, което й коства големи усилия, и аз й отговарям на английски. На лицето й се изписва облекчение и тя ме пита дали не познавам някой преводач, тъй като й се налагало да пътува из вътрешността на страната.
В мига, в който ми казва това, се появява момичето и изпълва с присъствието си цялото пространство. Разбирам, че това е жената, която съм чакал през целия си живот. В нея е моето спасение, не мога да изпусна тази възможност: казвам, че аз самият мога да й бъда преводач, ако тя е съгласна. Жената отвръща, че си имам работа, освен това тя се нуждае от някой по-възрастен, по-опитен, без ангажименти, за да може да пътува. Добавям, че познавам всички пътища из степта и в планините, излъгвам я, че съм на тази работа временно. Моля я да ми даде шанс. Тя неохотно ми определя среща в най-луксозния хотел в града.
Срещаме се във фоайето; тя проверява познанията ми по езика, задава ми редица въпроси върху географията на Централна Азия, разпитва ме кой съм и откъде съм. Държи се резервирано, не казва с какво точно се занимава, нито къде иска да отиде. Опитвам се да се представя по възможно най-добрия начин, но виждам, че тя се колебае.
С изненада си давам сметка, че по някакъв необясним начин съм влюбен в нея, въпреки че я познавам само от няколко часа. Овладявам тревогата си и отново се доверявам на гласа; умолявам невидимото
