непрекъснато пуши, здравето му е желязно.
В някакво малко селце среща една девойка. Тя живее с родителите си, завежда го вкъщи — традиционното гостоприемство е типично за тази област. Постилат му да спи в хола, но през нощта той събужда всички с виковете си „залегни!“. Момичето отива до него, казва някаква молитва, погалва го по главата и за пръв път от десетки години той спи спокойно.
На другия ден тя разказва, че още като дете й се е присънил сън — как някакъв много възрастен мъж я дарява с дете. Чакала години, имала няколко кандидати, но накрая все се разочаровала от тях. Родителите й много се тревожели, тъй като не искали единствената им дъщеря да остане стара мома и да бъде отхвърлена от общността.
Пита го дали не иска да се ожени за нея. Той се изненадва, на тази възраст тя би могла да му е внучка, нищо не казва. Когато слънцето залязва, в малкия хол на нейния дом тя го помолва да му позволи отново да го погали по главата. И той спи спокойно още една нощ.
На другата сутрин отново е подхванат разговорът за женитбата, този път в присъствието на родителите й, които, изглежда, са съгласни на всичко — стига дъщеря им да си намери съпруг и да престане да срами семейството. Разпространяват историята, че пристигналият отдалеч старец всъщност бил много заможен търговец на килими, който, преситен от лукса и удобствата, изоставил всичко в търсене на приключения. Хората се впечатляват, представят си голямата зестра, огромните банкови сметки и заговорват за това как майка ми е извадила късмета да срещне някой, който да я отведе далеч от това затънтено място. Баща ми слуша тези истории с някаква смесица от изненада и очарование, разбира, че през всичките тези години, през които е живял, пътувал и страдал сам, нито веднъж не е успял да се върне отново при семейството си, а сега за пръв път в живота си би могъл да има свой дом. Приема предложението, поддържа лъжата относно миналото си, двамата се оженват според обичаите на мюсюлманската традиция. Два месеца след това тя е бременна с мен.
Живея с баща си до седемгодишна възраст: той спи спокойно, работи на нивата, ходи на лов, разговаря с другите жители на селото за парите си и именията си, отнася се с майка ми така, сякаш тя е единственото хубаво нещо, което му се е случило. Аз мисля, че съм син на богат човек, докато една вечер пред камината той не ми разказва миналото си и причината да се ожени, молейки ме да пазя тайна. Казва ми, че скоро ще умре, което се случва четири месеца по-късно. Издъхва усмихнат в ръцете на майка ми, сякаш всички трагедии, белязали живота му, никога не са съществували. Умира щастлив.
Михаил ми разказва тази история през една пролетна вечер, студена, но сигурно не чак колкото в Сталинград, където температурата пада до — 35°. Седим заедно с просяци, които се топлят около импровизирано огнище. Съгласих се да дойда тук, след като той ми се обади втори път, и да изпълня моята част от обещанието. По време на разговора ни той нищо не ме попита за плика, който бе оставил вкъщи, сякаш знаеше — може би благодарение на „гласа“, — че аз най-сетне съм решил да следвам знаците, да оставя нещата да се случват, когато настъпи подходящият момент, и по този начин да се освободя от властта на Захира. Когато той поиска да се срещнем в едно от най-опасните предградия на Париж, се изплаших. При други обстоятелства щях да му кажа, че съм много зает, или щях да се опитам да го убедя да отидем в някой бар, където обстановката щеше да е подходяща за обсъждане на важни проблеми.
Щеше да ме е страх, разбира се, от нов епилептичен пристъп на обществено място, но вече знаех как да действам и предпочитах това пред риска да бъда нападнат с моята ортопедична яка, която ми отнемаше всякаква възможност за защита.
Михаил настоя: било важно да се срещна с просяците, те били част от живота му, а също и от живота на Естер. В болницата бях осъзнал, че нещо в живота ми не е наред и трябва незабавно да се променя.
Но какво трябваше да сторя, за да се променя?
Най-различни неща. Като например да ходя на опасни места и да се срещам с маргинални типове.
Според легендата гръцкият герой Тезей влиза в лабиринта, за да убие чудовището. Любимата му Ариадна му дава края на един конец, така че той да развива кълбото постепенно и да не се изгуби на връщане. И сега, докато седях сред тези хора и слушах някаква история, си дадох сметка, че отдавна не съм изпитвал нещо подобно — вкуса към непознатото, към приключението. Кой знае, може би нишката на Ариадна ме очаква точно там, където никога не бих отишъл, ако не бях абсолютно убеден, че трябва да положа огромно, колосално усилие, за да променя своята история и своя живот.
Михаил продължи и аз видях, че цялата група слушаше внимателно думите му: невинаги най-хубавите срещи стават около елегантни маси в ресторанти с включено отопление.
— Всеки ден вървя по един час, за да отида на училище. Гледам жените, които отиват за вода, необятната степ, дългите влакове, пълни с руски войници, заснежените планини, зад които ми казваха, че се намира огромната страна Китай. Селото има музей, посветен на родения в него поет, джамия, училище и три-четири улици. Учат ни, че съществува една мечта, един идеал: длъжни сме да се борим за победата на комунизма и за равенството между човешките същества. Не вярвам в тази мечта, защото дори в това мизерно село съществуват големи различия — членовете на комунистическата партия стоят над всички, понякога ходят до големия град, Алма Ата, откъдето се връщат, натоварени с пакети екзотични храни, подаръци за децата, скъпи дрехи.
Един следобед на връщане към къщи усещам силен вятър, виждам светлини около себе си и за кратко изгубвам съзнание. Когато се събуждам, седя на земята, а едно бяло момиче с бели дрехи и син колан плува във въздуха. То се усмихва, без да казва нищо, и изчезва.
Тръгвам тичешком, прекъсвам заниманието на майка си и й разказвам историята. Тя се изплашва и ме моли никога да не повтарям казаното. Обяснява ми — по най-простия начин, по който може да се обясни нещо толкова сложно на едно осемгодишно момче, — че това е само халюцинация. Повтарям, че наистина съм видял момичето и мога да го опиша подробно. Добавям, че не съм се уплашил и съм се върнал бързо, защото искам тя да научи веднага какво ми се беше случило.
На другия ден на връщане от училище потърсвам отново момичето, но то не е там. През пялата седмица нищо не се случва и започвам да вярвам, че майка е била права: сигурно съм заспал неусетно и всичко това съм го сънувал.
Ала един ден тръгвам по-рано за училище и пак виждам момичето да се рее из въздуха, обградено от бяла светлина: този път не паднах на земята, нито видях светлини. Стоим и се гледаме, то ми се усмихва, аз му се усмихвам на свой ред, питам го как се казва, но не получавам отговор. Когато пристигам в училището, разпитвам съучениците си дали някога са виждали едно момиче, което се рее из въздуха.
По време на часа ме извикват при директора. Той ми обяснява, че сигурно имам психически проблем — виденията не съществуват, само светът е видимата действителност, а религията е измислена, за да заблуждава народа. Питам го за джамията в града; отговаря, че в нея ходят единствено суеверни старци, невежи и мързеливи хора, които нямат сили да помогнат за изграждането на социализма. Накрая ме заплашва, че ще ме изключи, ако отново повторя какво съм видял. Изплашвам се и го моля да не казва нищо на майка ми; той обещава да не го прави само ако кажа на съучениците си, че съм си измислил цялата тази история.
Изпълнява обещанието си, аз също изпълнявам моето. Приятелите ми не обръщат голямо внимание на този факт, дори не ме карат да ги заведа до мястото, където съм видял момичето. Но от този ден нататък то се появява всеки ден в разстояние на един месец. Понякога изпадам в безсъзнание, друг път нищо не се случва. Не разговаряме, оставаме заедно, докато то не реши да си тръгне. Майка ми започва да се тревожи, защото се прибирам у дома по различно време. Една вечер ме заставя да си призная какво върша след училище, преди да се върна вкъщи: разказвам й отново историята с момичето.
За моя изненада, вместо да ми се скара пак, тя казва, че ще дойде с мен до мястото. На другия ден ставаме рано, отиваме там, момичето се появява, но тя не го вижда. Майка ме моли да го попитам за баща ми. Не разбирам въпроса, но изпълнявам молбата й: и тогава за пръв път
