И тогава като в забавен кадър светът се завъртя около мен: земята стана небе, а небето — земя, дори забелязах някои детайли от горната част на сградата на ъгъла. Толкова пъти бях минавал оттам, а нито веднъж не бях поглеждал нагоре. Спомням си за чувството на изненада, за вятъра, който задуха с все сила в ушите ми, и за далечния вой на куче; изведнъж всичко потъна в мрак.
Бях запратен рязко в някаква черна дупка, в чийто край виждах светлина. Но преди да стигна дотам, невидими здрави ръце ме издърпаха с все сила назад и аз се събудих сред гласове и викове: всичко това едва ли бе продължило повече от няколко секунди. Усетих в устата си вкус на кръв, мириса на мокрия асфалт и веднага разбрах, че съм претърпял злополука. Бях едновременно в съзнание и в безсъзнание, опитах се да помръдна, но не успях, видях, че до мен лежи друг човек — толкова близо, че можех да доловя миризмата му, парфюма му. Представих си, че това може би е жената с бебето, която вървеше по тротоара. Боже мой!
Някой се приближи до мен и понечи да ме вдигне, но аз изкрещях да не ме докосват, защото сега е опасно да местят тялото ми; бях запомнил от някакъв банален разговор през една банална вечер, че ако ми е счупен вратът, и най-малкото неправилно движение би могло да ме парализира завинаги.
Борех се, за да запазя съзнание, очаквах болката, която така и не идваше, опитах се да помръдна, но реших, че ще е по-добре да не го правя. Бях обхванат от спазми, а после — от някакво вцепенение. Отново помолих да не ме докосват, чух някъде далече воя на сирената и разбрах, че мога да спя, повече не бе нужно да се боря, за да спасявам живота си, той беше или изгубен, или спасен, това не зависеше повече от мен, а от лекарите, сестрите, късмета, „нещото“, наречено Бог.
Дочух гласа на някакво момиче, което ми съобщаваше името си — не успях да го запомня — и ме успокояваше, че няма да умра. Искаше ми се да вярвам на думите й, помолих я да остане по-дълго до мен, но тя скоро изчезна; видях, че слагат на врата ми нещо пластмасово, на лицето ми — маска, и заспах отново, този път без да сънувам каквото и да било.
Когато дойдох в съзнание, чувах само някакво ужасно бръмчене в ушите си: всичко останало бе потънало в тишина и пълен мрак. Изведнъж усетих, че всичко около мен се движи, и бях убеден, че носят ковчега ми. Щяха да ме погребат жив!
Опитах се да удрям по стените, но не можех да помръдна нито един мускул на тялото си. За известно време, което ми се стори цяла вечност, почувствах, че ме изтикват напред, и в този миг, използвайки последните си сили, нададох вик, който отекна в това затворено пространство, върна се в ушите ми, почти ме оглуши, но знаех, че благодарение на него съм спасен, защото веднага след това в краката ми се появи светлина: бяха разбрали, че не съм умрял!
Светлината, благословената светлина, която ме бе спасила от най-ужасното мъчение, задушаването, постепенно освети тялото ми, отвориха най-сетне капака на ковчега, аз бях облян в студена пот, изпитвах ужасна болка, но бях доволен, успокоен — те си бяха дали сметка, че са сбъркали. Какво щастие, че можех да се върна обратно на този свят!
Светлината най-сетне стигна и до очите ми: някаква ръка нежно докосна моята и едно момиче с ангелско лице попи потта от челото ми.
— Не се тревожете — каза ангелското създание, което беше с руси коси, цялото облечено в бяло. — Аз не съм ангел, вие не сте умрели и това тук не е ковчег, а камера за магнитен резонанс, за да разберем дали няма евентуални поражения. От това, което видях, няма нищо сериозно, но ще трябва да останете тук под наблюдение.
— Нямам дори и една счупена кост?
— Охлузвания по цялото тяло. Ако донеса огледало, ще се изплашите от вида си, но до няколко дни ще се оправите.
Опитах се да стана, но тя нежно ме възпря. Тогава усетих много силна болка в главата и изстенах.
— Не смятате ли, че е нормално? Все пак сте претърпели злополука.
— Смятам, че ме заблуждавате — казах аз с усилие. — Не съм дете, преживял съм какво ли не, мога да приема истината, без да изпадам в паника. Някакъв кръвоносен съд в главата ми всеки миг ще се пръсне.
Появиха се двама санитари и ме сложиха на носилка. Разбрах, че на врата си имам ортопедична яка.
— Някой спомена, че сте помолили да не ви преместват — каза ангелът. — Много добро решение! Ще трябва да стоите известно време с тази яка, но ако няма някаква неприятна изненада — защото не можем да знаем какви ще бъдат последствията, — ще се разминете само с големия уплах и ще разберете, че сте имали невероятен късмет.
— Колко време? Но аз не мога да остана тук.
Никой нищо не каза. Мари ме чакаше усмихната пред рентгеновата зала — явно лекарите й бяха казали, че не е нищо сериозно. Погали ме по главата, като скри ужаса, който сигурно е изпитала при вида ми.
Малкият кортеж премина по коридора на болницата — тя, двамата санитари, които тикаха носилката, и ангелът в бяло. Главата ме болеше все повече.
— Сестро, главата…
— Не съм сестра, а лекуващият ви лекар за момента, очакваме всеки миг да пристигне личният ви лекар. Що се отнася до главата, не се безпокойте: в резултат на един защитен механизъм организмът затваря всички кръвоносни съдове в момент на злополука, за да избегне спукването им. Когато опасността премине, те отново се отварят, кръвта започва пак да циркулира и затова изпитвате болка. Няма друга причина. Но ако искате, мога да ви дам приспивателно.
Отказах. И в този миг от някакво тъмно кътче на съзнанието ми изплува една фраза, която бях чул предишния ден:
„Гласът казва, че ще позволи това да се случи когато му дойде времето.“
Но той не е можел да знае. Не е възможно случилото се на пресечката на „Сен Жермен“ и „Сен Пер“ да е било резултат от световна конспирация, от нещо предопределено от боговете, които несъмнено са прекалено заети да се грижат за тази временно съществуваща планета, вървяща към своето разрушение, за да спрат пялата си работа само за да ми попречат да се срещна с моя Захир. Момчето едва ли можеше да предвижда бъдещето, освен ако… наистина не чуваше някакъв глас, или пък не съществуваше всемирен заговор и нещата не бяха много по-сериозни, отколкото си мислех.
Всичко това ми дойде в повече: усмивката на Мари, вероятността някой да чува някакъв глас, все по- непоносимата болка.
— Докторе, промених решението си: искам приспивателно, не мога да понасям повече болката.
Тя каза нещо на един от санитарите, които тикаха носилката, той отиде някъде и се върна, преди да са ме вкарали в стаята. Усетих убождане в ръката и скоро след това заспах.
Когато се събудих, поисках да узная какво точно се е случило, дали жената, която бях видял да лежи до мен, бе оцеляла, какво е станало с бебето й. Мари каза, че трябва да си почивам, но д-р Луи, моят лекар и приятел, вече беше пристигнал и сметна, че няма да има никакъв проблем да ми отговори. Мен самия ме е блъснал мотоциклет, а тялото, което съм видял на асфалта, е било на момчето, което го е карало. То било откарано в същата болница и имало също толкова голям късмет като мен да се отърве само с няколко охлузвания по тялото. От полицейското разследване, направено веднага след злополуката, станало ясно, че аз съм се намирал на уличното платно по време на произшествието и съм изложил на опасност живота на мотоциклетиста.
С други думи, вината явно е била моя, но момчето решило да не подава оплакване. Мари го посетила, поговорили малко, разбрала, че е имигрант, работи нелегално и се бои да каже каквото и да било на полицията. Излязъл от болницата едно денонощие след постъпването си и тъй като по време на инцидента носел каска, това намалило значително риска от мозъчни увреждания.
— Твърдиш, че е излязъл от болницата едно денонощие след произшествието? Нима е минал повече от ден, откакто съм тук?
— Минаха три дни. След като ти направиха изследването с магнитния резонанс, лекарката ми се обади по телефона и поиска разрешение да продължи да ти дава успокоителни. Позволих й да го направи, тъй като сметнах, че си много напрегнат, изнервен и потиснат.
— И какво следва оттук нататък?
