вечер бяха:
— Гласът казва, че ще позволи това да стане, когато му дойде времето.
Докато вървях към къщи, единственият глас, който чувах, беше на Естер, която говореше за любовта. И докато си припомнях разговора, разбрах, че тя е имала предвид нашия брак.
Когато бях на петнайсет, горях от нетърпение да открия секса. Но той беше грях, беше нещо забранено. Не можех да разбера защо е грях: ти можеш ли? Можеш ли да ми кажеш защо всички религии навсякъде по света смятат секса за нещо забранено — дори и най-примитивните религии и култури?
— Караш ме да се замислям за много странни неща. Защо сексът е нещо забранено?
— Заради изхранването.
— Заради изхранването ли?
— Преди хиляди години хората са се премествали от едно място на друго, любили са се на воля, имали са деца и колкото по-многобройно ставало едно племе, толкова по-голяма била вероятността то да изчезне — членовете му се биели помежду си заради храна, убивали децата, след това жените, защото били по-слаби. Оцелявали само силните, но всички те били мъже. А мъже без жени не могат да продължат човешкия род.
И тогава някой, който видял какво става в съседното племе, решил да не позволи това да се случи и в неговото. И измислил следната история: боговете забраняват мъжете да правят секс с всички жени. Можели да го правят с една, най-много с две. Част от племето не можела да има деца, някои мъже били импотентни, някои жени били безплодни, но никой нямал право да сменя партньора си.
Всички повярвали на забраната, защото този, който я изрекъл, говорел от името на боговете, освен това се отличавал от останалите — или имал физически недъг, или болест, предизвикваща конвулсии, или някаква необикновена дарба, защото именно така са се появили първите лидери. След няколко години племето станало най-силното — състояло се от определен брой мъже, които били в състояние да изхранват всички, от жени, способни да раждат, и деца, които бавно увеличавали броя на ловците и на раждащите. Знаеш ли кое доставя най-голямо удоволствие на жената в брака?
— Сексът.
— Сгреши: да приготвя храната. Да вижда как мъжът й яде. Този е най-хубавият момент за жената, която цял ден е мислила за вечерята. Причината може би се крие в някаква история, скрита в миналото — глада, заплахата от изчезване на рода, пътя на оцеляването.
— Липсва ли ти това, че нямаме деца?
— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала?
— Мислиш ли, че това би променило брака ни?
— Как бих могла да знам? Гледайки приятелките и приятелите си, понякога се питам дали са по- щастливи, защото имат деца. Някои да, други не толкова. Може да са щастливи заради децата си, но това нито подобрява, нито влошава връзката между тях самите. Продължават да мислят, че имат право да контролират другия. Продължават да смятат, че обещанието „да бъдат вечно щастливи“ трябва да се спазва, дори и с цената на ежедневно нещастие.
— Войната не ти се отразява добре, Естер. Чрез нея ти влизаш в контакт с една действителност, много по-различна от живота, който водим тук. Да, знам, че ще умра, и изживявам всеки един ден така, сякаш той е чудо. Ала това не ме кара да мисля непрекъснато за любов, щастие, секс, изхранване, брак.
— Войната не ме кара да мисля. Чисто и просто съществувам, и толкова. Когато осъзнавам, че всеки един момент мога да бъда убита от някой заблуден куршум, си мисля: „Колко хубаво, че нямам дете и няма да се тревожа какво ще стане с него.“ Мисля си обаче и нещо друго. „Жалко, ще умра, а след мен няма да остане нищо. Успях единствено да изгубя живота си, но не успях да създам живот.“
— Къде сме сгрешили в нашата връзка? Задавам ти този въпрос, защото понякога ми се струва, че искаш да ми кажеш нещо, но изведнъж прекъсваш разговора.
— Да, някъде сме сгрешили. Длъжни сме да бъдем щастливи заедно. Ти смяташ, че си ми задължен за всичко, което си постигнал, аз смятам, че трябва да се чувствам привилегирована поради това, че живея с мъж като теб.
— Имам жената, която обичам, невинаги го признавам и в крайна сметка се питам къде съм сгрешил.
— Добре, че си го осъзнал. Никъде не си сгрешил, нито пък аз, защото и на мен понякога ми се случва да си задавам този въпрос. Грешен е начинът, по който проявяваме любовта си. Ако приемем, че това създава проблеми, бихме могли да живеем с тези проблеми и да бъдем щастливи. Тогава животът ни ще се превърне в постоянна битка и това ще ни поддържа активни, жизнени, въодушевени, готови да завладяваме много нови светове. Но сега ние вървим към една точка, където нещата се изглаждат. Където любовта престава да създава проблеми и стълкновения и се превръща в решение.
— Нима има нещо лошо в това?
— Да, има. Чувствам, че Енергията на любовта, това, което наричат страст, е престанало да преминава през тялото и душата ми.
— Но все нещо е останало.
— Останало? Нима бракът ни трябва да приключи по този начин, като страстта отстъпи място на нещо, което наричат „зряла връзка“? Имам нужда от теб. Липсваш ми. Понякога ревнувам. Обичам да мисля какво да приготвя за вечеря, макар че ти понякога изобщо не обръщаш внимание на това, което ядеш. Но като че ли радостта липсва.
— Не липсва. Когато си далеч, бих искал да си близо до мен. Представям си разговорите, които ще водим, когато аз или ти се завърнем от някое пътуване, обаждам ти се, за да разбера дали всичко е наред, необходимо ми е да чувам гласа ти всеки ден. Уверявам те, че продължавам да съм влюбен в теб.
— И с мен е така, но какво се получава, когато сме заедно? Спорим, караме се за глупости, единият иска да промени другия, да му наложи собствената си гледна точка. Ти искаш от мен безсмислени неща, аз постъпвам по същия начин. Понякога, когато сърцата ни мълчат, си казваме: „Колко щеше да е хубаво да съм свободен, да нямам никакъв ангажимент към този човек.“
— Права си. И в такива моменти се чувствам объркан, защото знам, че съм с жената, която желая.
— А аз съм с мъжа, когото винаги съм искала да имам до себе си.
— Мислиш ли, че можеш да промениш това?
— Колкото повече остарявам, толкова по-малко мъже ме заглеждат и толкова по-често си мисля: „Най- добре да оставя нещата такива, каквито са.“ Сигурна съм, че мога да се самозаблуждавам така до края на живота си. Но всеки път, когато отразявам някоя война, виждам, че съществува любов, много по-голяма от омразата, която кара хората да се избиват едни други. И в такива моменти, единствено в такива моменти мисля, че мога да променя нещата.
— Но ти не можеш през цялото време да живееш на фронта.
— Нито пък да живея през пялото време в това спокойствие, което намирам, когато съм до теб. То разрушава най-ценното нещо, което имам: връзката ми с теб. Дори и силата на любовта да е същата.
— Милиони хора по света сега си мислят подобни неща, но устояват храбро и изчакват тези моменти на депресия да отминат. Издържат една, две, три кризи и накрая постигат спокойствие.
— Знаеш, че не е точно така. В противен случай нямаше да напишеш книгите, които си написал.
Бях решил да обядвам с американския актьор в пицарията на Роберто — трябваше непременно да се върна там, за да изгладя лошото впечатление, което евентуално съм направил. Преди да изляза от къщи, предупредих домашната си помощница и портиера, че ако случайно не се върна в уговорения час и се появи младеж с монголоидни черти, за да ми предаде един пакет, трябва на всяка цена да го поканят да се качи и да ме изчака в хола, като му сервират всичко, което пожелае. А ако младежът не може да чака, тогава да го помолят да остави на един от двамата това, което е дошъл да ми предаде.
И в никакъв случай да не го пускат да си тръгне, без да ми е оставил пакета!
Взех такси и го помолих да спре на пресечката на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Пер“. Ръмеше, но ме деляха само трийсет метра от ресторанта с неговия дискретен надпис и широката усмивка на Роберто, който от време на време излизаше навън, за да изпуши една цигара. По тесния тротоар към мен вървеше жена с детска количка и тъй като нямаше място за двама ни, слязох от бордюра, за да може тя да мине.
