всъщност е Енергията: ето защо той събира двама души само когато наистина са готови за този миг. Въпреки това всички ние се опитваме да насилваме положението — само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем: „Върви си.“ Който не се подчинява на гласа и пристига по-рано или по-късно, отколкото трябва, никога няма да постигне това, към което се стреми.
— Предпочитам да я чуя да ми казва „върви си“, отколкото да продължавам да живея денонощно със Захира. Ако тя ми го каже, ще престане да бъде за мен фикс-идея и ще се превърне в жена, която сега живее и мисли по друг начин.
— Ще престане да бъде за теб Захир, но ти ще изгубиш много. Ако един мъж и една жена успеят да направят така, че Енергията да се прояви, те наистина помагат по този начин на всички мъже и жени по света.
— Ти ме плашиш. Аз я обичам. Знаеш, че я обичам, и ми казваш, че и тя все още ме обича. Не знам какво значи да си готов, но не мога да живея така, както другите очакват от мен — дори и Естер.
— От това, което разбрах при разговорите си с нея, в определен момент ти си изгубил посоката. Светът е започнал да се върти около теб, единствено и само около теб.
— Не е истина. Тя беше свободна да си проправи свой собствен път. Тя поиска да стане военен кореспондент, въпреки че аз бях против. Тя сметна, че трябва да търси причината за човешкото нещастие, макар и да й възразявах, че е невъзможно да я узнае. Нима тя иска аз отново да се превърна в релса до друга релса, запазвайки това глупаво разстояние само защото римляните са решили така?
Михаил тръгна, аз го последвах.
— Вярваш ли, че чувам глас?
— Да ти кажа честно, не знам. Но след като сме дошли дотук, позволи ми да ти покажа нещо.
— Всички мислят, че е епилептичен припадък, а аз не се опитвам да ги разубеждавам: така е по-лесно. Но този глас ми говори, откакто съм дете, откакто видях жената.
— Каква жена?
— После ще ти кажа.
— Винаги когато ти задавам въпрос, ти ми отвръщаш: „После ще ти кажа.“
— Гласът ми казва нещо. Знам, че си разтревожен и изплашен. В пицарията, когато усетих горещия вятър и видях светлините, знаех, че това са симптомите на моята връзка със Силата. Знаех, че тя е там, за да помогне и на двама ни.
Ако мислиш, че всичко, казано от мен, са бълнувания на един епилептик, който иска да се възползва от чувствата на известен писател, утре ще ти дам карта с мястото, където се намира тя, и ти ще тръгнеш да я търсиш. В този момент обаче гласът ни казва нещо.
— Мога ли да знам какво е, или после ще ми го кажеш?
— Ще ти го кажа след малко: все още не мога да разбера ясно посланието.
— Обещай ми все пак, че ще ми дадеш адреса и картата.
— Обещавам. Обещавам ти в името на божествената енергия на любовта. А ти какво искаше да ми покажеш?
Посочих една позлатена статуя — девойка, възседнала кон.
— Нея. Тя е чувала гласове. И докато хората са правели това, което е казвала, нещата са били наред. Но когато започнали да се съмняват, вятърът на победата променил посоката си.
Жана д’ Арк, Орлеанската дева, героинята на Стогодишната война, която на седемнайсет години била назначена за главнокомандващ на войската, защото… чувала гласове и те й съобщавали най-добрата стратегия, с която да бъдат разбити англичаните. Две години по-късно била обвинена в магьосничество и осъдена да изгори на кладата. В една от книгите си съм използвал част от показанията й по време на разпита от 24 февруари 1431 година:
Тогава тя е била разпитвана от Жан Бопер, доктор по право. На въпроса дали е чула глас е отговорила:
„Чух три пъти, вчера и днес. Сутринта, по време на вечерната молитва и докато биеха камбаните…“
На въпроса дали гласът е бил в килията тя е отговорила, че не знае, но че е била събудена от него. Гласът не бил в килията, а в замъка.
Тя попитала гласа какво трябва да прави и гласът поискал от нея да стане от леглото и да допре една до друга дланите на ръцете си.
Тогава (Жана д’Арк) казала на епископа, който я разпитвал:
„Твърдите, че сте мой съдия. В такъв случай трябва много да внимавате какво ще направите, защото съм изпратена от Бога и вие сте в опасност. Гласът разкри пред мен неща, които трябва да кажа на краля, но не и на вас. Този глас, който чувам (отдавна), идва от Бог и аз се страхувам повече от това да се противопоставя на гласовете, отколкото да се противопоставя на вас.“
— Нали не намекваш, че…
— Че ти си превъплъщение на Жана д’Арк? Не съм си го и помислил. Тя е умряла само на деветнайсет години, а ти вече си на двайсет и пет. Тя е имала власт над френската войска, а от това, което ти ми каза, разбирам, че нямаш власт дори над собствения си живот.
Седнахме отново на стената покрай Сена.
— Вярвам в знаците — повторих аз. — Вярвам в съдбата. Вярвам, че хората всеки ден имат възможността да узнаят кое е най-доброто решение, което трябва да вземат, във всичко което правят. Вярвам че не съм усетил как в даден момент съм изгубил връзката с жената, която обичам. И сега единственото, което трябва да сторя, е да приключа с този цикъл. Ето защо искам картата, искам да отида при нея.
Когато той ме погледна, пак приличаше на изпадналия в транс младеж от сцената на ресторанта. Уплаших се да не получи отново епилептичен пристъп — посред нощ, на това почти безлюдно място.
— Видението ми даде сила. Тази сила е почти видима, осезаема. Мога да си служа с нея, но не мога да я овладея.
— Късно е за подобни разговори. Уморен съм, ти също. Бих искал да ми дадеш картата и да ми кажеш къде точно се намира.
— Гласът… ще ти дам картата утре следобед. Къде мога да ти я донеса?
Дадох му адреса си и се изненадах, че той не знае къде съм живял с Естер.
— Мислиш ли, че съм спал с жена ти?
— Никога не бих те попитал. Това не ме засяга.
— Но ме попита, когато бяхме в пицарията.
Бях забравил. Разбира се, че ме засягаше, но отговорът му вече не ме интересуваше.
Очите на Михаил се промениха. Потърсих в джоба си нещо, което да поставя в устата му в случай на пристъп: той обаче изглеждаше спокоен, успяваше да се владее.
— Точно в този момент чувам гласа. Утре ще взема картата, бележките, разписанието на полетите, ще дойда у вас. Вярвам, че тя те чака. Вярвам, че светът ще стане по-щастлив, ако двама души, само двама души станат по-щастливи. Гласът обаче ми казва, че няма да можем да се видим утре.
— Имам среща на обяд с един актьор, който пристигна от САЩ, и не мога да я отложа. Но през останалата част от деня ще те чакам.
— Гласът обаче ми казва, че няма да се видим.
— Той ти забранява да ми помогнеш да открия Естер, така ли?
— Мисля, че не. Именно гласът ме накара да дойда онази вечер на раздаването на автографи. От онзи миг нататък знаех приблизително как ще се развият събитията и точно така стана — защото бях чел
— Тогава — продължих аз, умирайки от страх да не би той да промени намерението си — нека да направим това, за което се уговорихме. След два часа следобед съм свободен.
— Но гласът казва, че още не е дошъл моментът.
— Ти ми обеща.
— Добре.
Михаил ми подаде ръка и каза, че утре ще мине през къщи към края на деня. Последните му думи тази
