някакви книги. Ако продължавах да го гледам през цялото време, Захирът щеше да се върне.
Любовта, която изпитвах към Естер, не бе намаляла нито в един миг. Докато бях в болницата, всеки ден си спомнях по нещо интересно: не разговорите ни, а моментите, прекарани заедно с нея в мълчание. Спомнях си очите на момичето, въодушевено от приключението, на жената, гордееща се с успеха на мъжа си, на журналистката, заинтригувана от всяка тема, по която пишеше, и — от определен момент нататък — очите на съпругата, за която сякаш нямаше повече място в живота ми. Този неин тъжен поглед се бе появил още преди Естер да стане военен кореспондент; ставаше радостен всеки път, когато тя се връщаше от бойното поле, но само няколко дни след това отново помръкваше.
Един следобед телефонът иззвъня.
— Момчето е — каза Мари, подавайки ми слушалката.
От другата страна на линията чух гласа на Михаил, който най-напред ми каза, че съжалява за станалото, а после ме попита дали съм получил плика.
— Да, при мен е.
— Смяташ ли да отидеш при нея?
Тъй като Мари слушаше разговора, реших, че ще е по-добре да сменя темата.
— Нека да поговорим насаме по този въпрос.
— Не че искам нещо в замяна, но ти обеща да ми помогнеш.
— Държа на обещанията си. Щом се възстановя, ще се видим.
Той ми даде номера на мобилния си телефон, оставих слушалката и видях, че Мари вече не е същата жена.
— Значи всичко продължава постарому — подхвърли тя.
— Не. Всичко се промени.
Трябваше да бъда по-ясен, да й кажа, че все още искам да видя Естер, че знам къде се намира. И когато настъпеше моментът, щях да хвана някакъв влак, такси, самолет или каквото и да било превозно средство, за да отида при нея. Ала това означаваше да изгубя жената, която в тази минута бе до мен, приемайки всичко, правейки всичко възможно, за да ми докаже колко държи на мен.
Беше подло от моя страна, наистина. Засрамих се от себе си, но такъв е животът; освен това по някакъв необясним начин аз също обичах Мари.
Замълчах, защото винаги съм вярвал в знаците и, спомняйки си за мълчаливите моменти, прекарани до жена ми, знаех, че — със или без гласове, със или без обяснения — часът на срещата ми с нея още не е настъпил. А сега трябваше да се концентрирам не толкова върху разговорите ни, а върху мълчанието, защото именно то ми даде пълната свобода да разбера докога нещата между нас бяха вървели добре и от кой момент нататък се влошиха.
Мари беше тук и ме наблюдаваше. Можех ли да продължавам да се държа непочтено с човек, направил всичко за мен? Почувствах се неудобно, но бе невъзможно да й призная всичко, освен ако… освен ако не намерех начин да й разкажа завоалирано това, което изпитвах.
— Мари, представи си, че в една гора е избухнал малък пожар и двама пожарникари влизат в гората, за да го изгасят. Накрая, когато излизат и отиват до брега на един поток, лицето на единия е покрито със сажди, а на другия е съвсем чисто. Кажи ми кой от двамата според теб ще си измие лицето.
— Що за въпрос, разбира се, че този, който е покрит със сажди.
— Сгреши: този, чието лице е мръсно, ще погледне другия и ще реши, че е чист като него. И обратно, пожарникарят с чистото лице ще види, че другарят му е целият в сажди, и ще си каже: сигурно и аз съм мръсен, трябва да се измия.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ето какво искам да кажа: докато бях в болницата, осъзнах, че винаги съм търсил себе си в жените, които съм обичал. Гледах чистите им красиви лица и се виждах отразен в тях. От друга страна, те също са ме гледали, виждали ми, и колкото и интелигентни и сигурни в себе си да са били, накрая са се виждали отразени в мен и са мислели, че са по-лоши, отколкото са в действителност. Не позволявай, моля те, това да се случи и с теб.
Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз самият го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Винаги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя напред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера — тази кариера, за чието осъществяване тя самата толкова помогна — изтласкваше връзката ни на заден план.
Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.
Нишката на Ариадна
Раждам се в малко село, намиращо се на няколко километра от по-голямо село, в което има училище и музей, посветен на един поет, живял тук преди много години. Баща ми е почти на седемдесет, а майка ми — на двайсет и пет. Запознали са се, когато той пристигнал от Русия, за да продава килими, срещнал я и решил да изостави всичко заради нея. Тя би могла да му е дъщеря, но в действителност се държи така, сякаш му е майка, и му помага да си възвърне съня, който той е изгубил още от седемнайсетгодишен, когато е бил изпратен да се бие с германците при Сталинград в една от най-дългите и кървави битки по време на Втората световна война. От неговия батальон, наброяващ три хиляди души, оцеляват само трима.
Любопитното е, че той не говори в минало време: не казва „родил съм се в малко село“. Сякаш всичко става тук и сега.
— Ето какво става с баща ми в Сталинград: връщайки се от разузнаване с един патрул, той и най- добрият му приятел, също толкова млад, попадат в престрелка. Залягат в изровена от експлозия яма и престояват там два дни, без да ядат, без да има с какво да се стоплят, легнали в калта и снега. Чуват как руснаците разговарят в близката сграда, знаят, че трябва да стигнат дотам, но продължават да са под обстрел, миризмата на кръв изпълва въздуха, ранените молят за помощ денонощно. Изведнъж настъпва тишина. Мислейки, че германците са се изтеглили, приятелят на баща ми става. Баща ми се опитва да го хване за краката, изкрещява: „залегни!“ Ала е твърде късно: един куршум пронизва черепа му.
Минават още два дни, баща ми е сам с трупа на своя приятел до себе си. Не може да спре да повтаря: „Залегни!“ Накрая е спасен и отнесен в сградата. Няма храна, само боеприпаси и цигари. Изяждат тютюневите листа. След една седмица започват да ядат месото на мъртвите си замръзнали другари. Пристига трети батальон, който си проправя път със стрелба, оцелелите са спасени, ранените са превързани, след което се връщат на фронта — Сталинград не може да падне, от изхода на битката зависи бъдещето на Русия. След четири месеца на ожесточени сражения, канибализъм, ампутирани премръзнали крайници германците най-сетне се предават — това е началото на края на Хитлер и неговия Трети райх. Баща ми се връща пеша в селото си, което е на почти хиляда километра от Сталинград. Разбира, че не може да спи, тъй като всяка нощ сънува приятеля си, когото е могъл да спаси.
Две години по-късно войната свършва. Той получава медал, но не успява да си намери работа. Участва в официални чествания, а няма какво да яде. Смятан е за един от героите на Сталинград, а едва припечелва колкото да преживява, работейки каквото му падне. Накрая му предлагат да стане продавач на килими. Понеже не може да спи, пътува винаги нощем, запознава се с контрабандисти, спечелва доверието им и най-сетне започва да изкарва някакви пари.
Разкрит е от комунистическото правителство, което го обвинява, че сътрудничи на престъпници, и въпреки че е герой от войната, прекарва десет години в Сибир като „предател на народа“. Когато най-сетне го освобождават, вече е стар, а единственото нещо, което умее да прави, е да продава килими. Успява да възстанови част от бившите си контакти, някой му дава няколко килима, които да продаде, но никой не иска да ги купи: времената са трудни. Решава отново да замине надалеч, проси по пътя и накрая се озовава в Казахстан.
Вече е стар, самотен, но трябва да се труди, за да си изкарва прехраната. През деня работи каквото му попадне, а нощем спи по много малко и се събужда, крещейки: „Залегни!“ Интересното е, че въпреки преживяното, безсънието, гладуването, разочарованията, физическата преумора, цигарите, които
