общувам с ентусиазирани и интересни Таланти. От едната ми страна е седнала президентка на автомобилна компания, от другата — богата наследничка, решила да инвестира в областта на изкуството, и за моя изненада никоя от двете не е с предизвикателно деколте. Измежду сътрапезниците ми са още директор на парфюмерийна фирма, арабски принц (който сигурно е минавал през града и е бил докаран тук от някоя от инициаторките на събитието, за да му придаде повече блясък), израелски банкер, колекциониращ ръкописи от XIV век, организаторът на вечерята, консулът на Франция в Монако и русо момиче, за което не знам какво прави тук, но предполагам, че е потенциална любовница на организатора.
Няколко пъти ми се налага да си слагам очилата и тайно да чета имената на съседите си (и мен би трябвало да ме натоварят на кораба, за който споменах, и да бъда канен на същата тази вечеря десетки пъти, докато запомня имената на присъстващите). Както повелява етикетът, Мари седи на друга маса; неизвестно кога някой е решил, че на официални приеми двойките трябва да бъдат разделени, за да витае във въздуха съмнението дали седящата до нас личност е омъжена, неомъжена или омъжена, но въпреки това свободна. Или може би е смятал, че когато семейните седят един до друг, разговарят само помежду си, но ако е така, защо им е притрябвало тогава да излизат, да вземат такси, да ходят на прием?
Както бях предвидил в списъка си на разговори по време на официални вечери, темата се върти около културни събития — колко прекрасна е еди-коя си изложба, колко интелигентна е критиката на еди-кой си. Искам да се съсредоточа върху ордьовъра — черен хайвер със сьомга и яйце, — но непрекъснато ме прекъсват с всеизвестните въпроси за успеха на новата ми книга, откъде идва вдъхновението ми, дали работя върху нов проект. Всички демонстрират завидна култура, всички споменават — уж случайно, разбира се — името на някоя известна личност, която познават и с която са близки приятели. Всички умеят да обсъждат със съвършена вещина съвременната политическа обстановка или проблемите в областта на културата.
— Не искате ли да поговорим за нещо друго?
Изречението излиза неволно от устата ми. Всички на масата замълчават, тъй като е проява на много лошо възпитание да се прекъсват другите, а още по-лошо е, когато се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си. Ала както изглежда, разходката, която направих снощи като просяк по улиците на Париж, ме е променила непоправимо и повече не мога да търпя подобни разговори.
— Можем да говорим за удобното извинение: този момент от живота ни, в който се отказваме да продължим напред и се задоволяваме с това, което сме постигнали.
Никой не проявява интерес. Решавам да сменя темата.
— Можем да говорим за това колко важно е да забравим историята, която са ни разказали, и да се опитаме да изживеем нещо ново. Всеки ден да правим по нещо различно — като например да разговаряме с човека, седнал на съседната маса в ресторанта, да разгледаме една болница, да стъпим в локва с вода, да изслушаме онова, което другият иска да ни каже, да позволим на Енергията на любовта да циркулира свободно, вместо да се стремим да я затворим в буркан и да я сложим в някой ъгъл.
— Това не означава ли прелюбодейство? — пита организаторът на събитието.
— Не. Означава да бъдеш инструмент на любовта, а не неин господар. Това ни гарантира, че сме с някого, защото така желаем, а не защото условностите ни задължават.
Много деликатно, но и с известна доза ирония консулът на Франция в Монако ми обяснява, че сътрапезниците ни упражняват това право и имат тази свобода. Всички се съгласяват с него, макар и никой да не вярва, че е истина.
— Секс! — извиква русокосата девойка, за която никой не знае какво прави тук. — Не искате ли да говорим за секс? Много по-интересно е и не е толкова сложно!
Поне е искрена. Една от съседките ми по маса се засмива иронично, но аз подкрепям момичето.
— Сексът наистина е по-интересен, но не смятам, че е нещо различно, не мислите ли? Освен това вече не е забранено да се обсъжда тази тема.
— Да не говорим, че е проява на лош вкус — казва една от съседките ми.
— А мога ли да знам коя тема е забранена? — запитва организаторът, който започва да се чувства неудобно.
— Парите например. Всички ние, които сме тук, имаме или се преструваме, че имаме пари. Смятаме, че са ни поканили, защото сме богати, известни, влиятелни. Но едва ли на някого от нас се е случвало по време на такава вечеря да узнае колко печели всеки един от останалите. След като сме толкова самоуверени, толкова високопоставени, защо тогава да не възприемаме света такъв, какъвто е, а не какъвто си го представяме?
— Какво искате да кажете? — пита президентката на автомобилната компания.
— Това е дълга история: бих могъл да започна с Ханс и Фриц, седнали в един бар в Токио, и да стигна до един монголски номад, който твърди, че трябва да забравим това, което мислим, че сме, за да станем наистина такива, каквито сме.
— Нищо не разбрах.
— Нито пък аз се изразих ясно, но нека да пристъпим направо към въпроса: искам да знам колко печели всеки от вас. Какво означава в парично изражение фактът, че съм седнал на най-централната маса в залата?
Настъпва мълчание — играта ми като че ли няма да продължи. Хората ме гледат изплашено: финансовото положение е табу, още по-строго и от секса, по-строго от това да разпитваш за изневери, корупция, парламентарни интриги.
Но арабският принц, дали защото са му омръзнали празните разговори по приеми и банкети, дали защото същия ден се е обадил лекарят му и му е съобщил, че скоро ще умре, или по някаква друга причина решава да се включи в разговора.
— Печеля около 20 000 евро на месец, колкото ми е отпуснал парламентът в моята страна. Което обаче не съответства на това, което харча, защото разполагам и с неограничена сума, наречена „представителни разходи“. Тоест в момента съм тук с колата и шофьора на посолството, дрехите, които нося, са на правителството, утре пътувам за друга европейска страна с частен самолет, пилот, гориво и летищни такси, платени от парите за представителни разходи.
В заключение казва:
— Видимата реалност не е точна наука.
След като принцът говори така открито и като се има предвид, че от гледна точка на йерархията той е най-високопоставеният на масата, останалите не могат да си позволят той да се почувства неудобно. Налага се да се включат в играта, да отговорят на въпроса, да споделят неудобството.
— Не знам колко точно печеля — казва организаторът, един от типичните представители на Банката за услуги, наричан „Лобиста“. — Около 10 000 евро, но организациите, които ръководя, ми отпускат сума за представителни разходи, покриващи всичко — обеди, вечери, хотели, самолетни билети, понякога дори и дрехи, макар да нямам частен самолет.
Виното свърши, той даде знак и чашите ни отново бяха напълнени. Дойде ред на президентката на автомобилната компания, на която отначало тази идея никак не й се понрави, но сега като че ли бе започнала да я намира за забавна.
— Мисля, че и аз печеля толкова, и също разполагам с неограничена сума за представителни разходи.
Един по един моите сътрапезници съобщаваха колко печелят. Най-богат беше банкерът: десет милиона евро годишно плюс акциите на банката му, чиято цена непрекъснато се повишавала.
Когато дойде ред на русото момиче, което не ни беше представено, то се опита да се изплъзне.
— Това е част от тайната ми градина и не интересува никого.
— Разбира се, че не интересува никого, но в момента участваме в игра — казва организаторът на събитието.
Момичето отказа да участва. Отказвайки, тя се постави на по-високо стъпало от другите: в края на краищата беше единствената от групата, която имаше тайни. Но заставайки на по-горно стъпало, си навлече презрението на останалите. За да не се чувства унизена поради мизерната си заплата, тя бе унизила всички, правейки се на загадъчна, без да си дава сметка, че повечето от тук присъстващите живееха на ръба, тъй като зависеха изцяло от така наречените суми за представителни разходи, които можеха да им бъдат отнети всеки момент.
