— Тя е там.
Направих всичко възможно да запазя самообладание.
— Какво прави тук?
— Както ти бях казал по-рано, учи се да тъче килими, като в замяна дава уроци по френски. Впрочем тези килими се тъкат много трудно, въпреки че изглеждат съвсем обикновени, като самата степ: боите за оцветяване се приготвят от растения, които трябва да бъдат набрани в точно определен момент, иначе изгубват качествата си. После овчата вълна се разстила на слънце, намокря се с гореща вода, преде се, докато е още влажна, и след много дни, когато най-сетне слънцето успее да я изсуши, започва тъкането.
Последните шарки се правят от деца; ръцете на възрастните са твърде големи за малките фини бродерии.
Михаил направи пауза.
— Да не започнеш сега да протестираш срещу експлоатацията на детския труд: става дума за традиция, която трябва да бъде съхранена.
— Как е тя?
— Не знам. Не съм разговарял с нея от половин година.
— Михаил, килимите са още един знак.
— Килимите ли?
— Спомняш ли си как вчера Дос поиска да си избера име и аз разказах историята на един воин, който пътува към своя остров, за да се върне при любимата си? Островът се нарича Итака, а жената — Пенелопа. Знаеш ли какво правила Пенелопа, когато Одисей заминал на война? Тъкала! И тъй като той се забавил много повече от очакваното, всяка нощ тя разтъкавала изтъканото през деня, за да започне отново на другата сутрин.
Много мъже искали да се оженят за нея, но тя чакала да се завърне нейният любим. И накрая, когато се изморила да чака и решила този път да довърши платното си, Одисей пристигнал.
— Но името на това село не е Итака. А и жена ти не се казва Пенелопа.
Михаил не бе разбрал историята, нямаше смисъл да му обяснявам, че съм се опитал да му дам само един пример. Дадох му коня си и извървях пеша стоте метра, делящи ме от жената, която някога беше моя съпруга, после се бе превърнала в Захир и сега отново бе станала любимата, при която всички мъже мечтаят да се приберат, завръщайки се от война или от работа.
Ужасно съм мръсен. Дрехите и лицето ми са пълни с пясък, тялото ми е потно, макар и времето да е много студено.
Загрижен съм за външността си, най-маловажното нещо на света, сякаш бях изминал целия този дълъг път до моята Итака само за да се покажа в нови дрехи. Докато извървявам тези стотина метра, трябва да се помъча да си спомня за всички важни неща, случили се, докато тя — или аз? — не бяхме у дома.
Какво да й кажа, когато се срещнем? Обмислял съм какви ли не варианти: „Колко отдавна чаках този миг!“ или „Разбрах, че съм сгрешил“ или „Дойдох, за да ти кажа, че те обичам“, или „По-красива си отвсякога“.
Реших да й кажа само „Здравей“. Сякаш никога не си е тръгвала. Сякаш е минал само един ден, а не две години, девет месеца, единайсет дни и единайсет часа.
А Естер трябва да разбере, че съм се променил, докато съм вървял из същите места, където е била и тя, че не съм знаел, че никога не съм се интересувал. Бях видял окървавеното парче плат в ръката на просяк, на младежи и възрастни, които изнасяха представление в парижки ресторант, на един художник, на моя лекар, на някакво момче, което твърдеше, че има видения и чува гласове. Докато вървях по следите й, опознах жената, за която се бях оженил, и преоткрих смисъла на живота си, който се променяше за пореден път.
Макар и да сме женени отдавна, никога не съм познавал добре съпругата си: бях си създал една „любовна история“ като онези, които виждах във филмите, четях в книгите и списанията, гледах по телевизията. В моята история „любовта“ беше нещо, което нарастваше, стигаше до определени размери и от този момент нататък трябваше само да я поддържам жива като растенията, поливайки я от време на време, откъсвайки сухите листа. „Любов“ беше за мен и синоним на нежност, сигурност, престиж, уют, успех. „Любовта“ се изразяваше чрез усмивки, чрез думи като „обичам те“ или „много съм щастлив, когато се прибираш вкъщи“.
Ала нещата бяха по-объркани, отколкото си мислех. Случвало ми се е да изпитвам луда любов към Естер, преди да пресека някоя улица, но когато стигнех до отсрещния тротоар, вече се чувствах като затворник; тази обвързаност ми тежеше и жадувах да тръгна отново в търсене на приключения. Тогава си мислех: „Не я обичам повече.“ А когато любовта се завръщаше с предишната си сила, изпитвах съмнения и си казвах: „Мисля, че съм свикнал с нея.“
Естер вероятно си е мислела същото и си е казвала: „Това са глупости, ние сме щастливи, можем да продължаваме да живеем по този начин.“ В края на краищата бе чела същите истории, бе гледала същите филми и телевизионни сериали и въпреки че в никой от тях не се споменаваше, че любовта е нещо повече от един щастлив край, защо да не бъде малко по-търпелива към самата себе си? Ако всяка сутрин си повтаряше, че е доволна от живота си, накрая сигурно щеше не само да повярва, но и да накара всички около нас да повярват.
Ала тя мислеше различно. Действаше различно. Опита се да ми го покаже, но аз не успях да го видя — трябваше да я изгубя, за да разбера, че вкусът на възвърнатите неща е по-сладък и от мед. И ето ме сега тук, крачещ по улиците на някакво селце, заспало, студено, изминаващ този път заради нея. Първата и най-важна нишка от паяжината, в която се бях оплел — „всички любовни истории са еднакви“, — се бе скъсала, когато бях блъснат от мотоциклета.
В болницата любовта ми каза: „Аз съм всичко и нищо. Аз съм като вятъра и не мога да вляза там, където прозорците и вратите са затворени.“
Отвърнах на любовта: „Но аз съм отворен за теб!“
А тя ми каза: „Вятърът всъщност е въздух. В твоя дом има въздух, но всичко е затворено. Мебелите ще се покрият с прах, влагата ще повреди картините, а стените ще станат на петна. Ти ще продължиш да дишаш, ще разбереш част от мен, но аз не съм някаква си част, а едно Цяло, което ти никога няма да опознаеш.“
Забелязах покритите с прах мебели, повредените от влагата картини. Нямах друг изход, освен да отворя прозорците и вратите. Когато го направих, вятърът помете всичко. Исках да запазя спомените си, онези неща, които бях постигнал с толкова много усилия, но всичко бе изчезнало и аз бях празен като степта.
Осъзнах още една от причините, довели Естер тук: това, че съм празен като степта.
И понеже бях празен, вятърът, който нахлуваше в мен, ми донесе нови неща, шумове, които никога не бях чувал, хора, с които никога не бях разговарял. Възвърнах си предишния ентусиазъм, защото се бях освободил от личната си история, бях унищожил „удобното извинение“, бях открил в себе си човек, способен да благославя другите по същия начин, по който номадите и магьосниците от степта го правеха със себеподобните. Открих, че съм много по-добър и по-способен, отколкото си мислех, и че възрастта забавя ритъма само на онези, които никога не са се осмелявали да вървят без чужда помощ.
Веднъж заради една жена направих дълго поклонение, за да се срещна с мечтата си. Много години по- късно същата жена ме накара да тръгна отново, но вече за да се срещна с мъжа, който се бе изгубил по пътя.
Сега мисля за всичко друго, само не и за важни въпроси: пея си наум една песен, питам се защо тук няма паркирани коли, забелязвам, че едната ми обувка ме стиска и че ръчният ми часовник все още върви по европейско време.
И всичко това, защото жената, моята жена, моят гид, любовта на живота ми, в този миг се намира само на няколко крачки разстояние; всяко нещо, независимо какво, ми помага да избягам от действителността, към която толкова се стремих, а сега ме е страх да застана лице в лице с нея.
Сядам на едно от стъпалата на къщата, изпушвам една цигара. Чудя се дали да не се върна във Франция; стигнах дотам, докъдето исках, защо да продължавам напред?
Изправям се, а краката ми треперят. Но вместо да се върна обратно, изтръсквам най-грижливо пясъка от
