дрехите си, натискам бравата на вратата и влизам.
Макар и да знам, че може би съм изгубил безвъзвратно жената, която обичам, трябва да се постарая да изживея цялата благодат, която Бог ми даде днес. Божията благодат не може да бъде спестявана. Няма банка, в която би могла да се внесе, за да я използваме, когато отново намерим душевното си спокойствие. Ако не се възползвам от тези блаженства, ще ги изгубя безвъзвратно.
Бог знае, че ние сме творци в собствения си живот. Един път ни дава чук, за да правим скулптури, друг път — четки и боя, за да нарисуваме картина, или хартия и писалка, за да пишем. Но никога не бих могъл да използвам чук, за да нарисувам картина, нито четка, за да направя скулптура. Ето защо, дори и да ми е трудно, трябва да приема малките днешни блаженства, които ми се струват проклятия, защото страдам, а денят е хубав, грее слънце, децата пеят на улицата. Само така ще мога да се освободя от болката си и да изградя отново живота си.
Стаята преливаше от светлина. Когато влязох, тя вдигна глава, усмихна се и продължи да чете на глас
Сякаш буца заседна на гърлото ми, с върховни усилия потиснах желанието да се разплача и от този миг насетне не чувствах нищо. Стоях и гледах тази сцена, слушах как техните устни произнасят моите думи, бях заобиколен от цветове, светлина и хора, изцяло погълнати от работата си.
И в края на краищата, както казва един персийски мъдрец, любовта е болест, от която никой не иска да оздравее. Който се е разболял от нея, не се опитва да се възстанови, а който страда от нея, не желае да бъде лекуван.
Естер затвори книгата. Хората вдигнаха очи и ме видяха.
— Ще се разходя с един приятел, който току-що е пристигнал — каза тя на групата. — Днешният урок свърши.
Всички се засмяха и ме поздравиха. Тя се доближи до мен, целуна ме по бузата, хвана ме под ръка и излязохме.
— Здравей — казах й аз.
— Чаках те — отвърна ми тя.
Прегърнах я, сложих глава на рамото й и се разплаках. Тя галеше косата ми и по начина, по който ме докосваше, постепенно разбирах това, което отказвах да разбера, приемах онова, което не исках да приема.
— Чаках те по много начини — каза тя, виждайки, че сълзите ми намаляват. — Като отчаяна жена, която знае, че мъжът й никога не е разбирал действията й и никога няма да дойде дотук, следователно тя трябва да вземе самолета и да се върне, за да си тръгне отново при следващата криза, и пак да се върне, и отново да си тръгне и да се върне…
Вятърът беше стихнал и дърветата слушаха това, което тя ми казваше.
— Чаках така, както Пенелопа е чакала Одисей, Ромео е чакал Жулиета, Беатриче е чакала Данте, за да я освободи. Празнотата на степта беше пълна със спомени за теб, за моментите, които сме прекарали заедно, за страните, които сме посетили, за нашите радости и кавги. И тогава погледнах назад, за да видя следата, която стъпките ми бяха оставили, но не те видях.
Страдах много. Разбрах, че съм избрала един път, от който няма връщане, а когато постъпваме така, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред. Отидох при номада, с когото се бях запознала веднъж, и го помолих да ме научи как да забравя личната си история, как да отворя душата си за любовта, която е навсякъде. Той започна да ме учи на традицията тенгри. Един ден се огледах и видях тази любов отразена в очите на един художник на име Дос.
Аз не казах нищо.
— Сърцето ми бе наранено, не можех да повярвам, че е възможно да заобичам отново. Той не говореше много. Научи ме на руски. Казваше ми, че степните хора винаги използват прилагателното „син“, за да опишат небето, макар и да е сиво, защото знаят, че над облаците то си остава синьо. Взе ръката ми и ми помогна да премина през тези облаци. Научи ме да обичам себе си, преди да заобичам него. Показа ми, че моето сърце съществува, за да служи на мен самата и на Бог, а не на другите.
Каза още, че миналото ми винаги ще е с мен, но когато успея да се освободя от фактите и се съсредоточа само върху чувствата, ще осъзная, че в настоящето винаги има пространство, голямо като степта, което трябва да изпълня с повече любов и с по-голяма радост от живота.
Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви — свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.
Вдигнах глава от рамото й и я погледнах.
— А ти обичаш ли го?
— Обичах го.
— Продължаваш ли да го обичаш?
— Мислиш ли, че е възможно? Мислиш ли, че ако обичах друг мъж, щях да остана тук, след като разбрах, че ще дойдеш?
— Не. Мисля, че цяла сутрин си чакала вратата да се отвори.
— Защо тогава ми задаваш глупави въпроси?
От неувереност, помислих си аз. Чудесно е, че се бе опитала отново да срещне любовта.
— Бременна съм.
Светът сякаш се срина върху главата ми, но това усещане продължи само миг.
— От Дос ли?
— Не. От някой, който дойде и си отиде.
Засмях се, макар и със свито сърце.
— В края на краищата човек наистина няма особено с какво да си запълва времето в това затънтено място — подхвърлих аз.
— Мястото не е затънтено — каза Естер, като също се засмя.
— Може би все пак е време да се върнеш в Париж. Обаждаха ми се от работата ти да ме питат къде биха могли да те открият. Искат да направиш репортаж за ежедневието на един патрул на НАТО в Афганистан. Трябва да им кажеш, че не можеш.
— Защо да не мога?
— Но ти си бременна! Нима искаш бебето да поеме отсега отрицателната енергия на една война?
— Бебето? Мислиш ли, че то ще ми попречи да работя? А и не виждам защо се безпокоиш, след като не си допринесъл с нищо за това!
— Не съм допринесъл ли? Та нали заради мен дойде да живееш тук? Или смяташ, че е малко?
Тя извади от джоба на бялата си рокля парче плат, изцапано с кръв, и ми го даде, а очите й плуваха в сълзи.
— За теб е. Така ми липсваха нашите кавги!
— Помоли Михаил да намери още един кон.
Изправих се, сложих ръце на раменете й и я благослових така, както бяха благословили и мен.
Бележка на автора
Искам да благодаря на моите издатели Ан и Ален Кариер, които се нагърбиха да съберат цялата
