щастливи“.
V.
Живял някога един испански крал, който много се гордеел със своя произход. Той бил известен и със своята жестокост към слабите. Веднъж той вървял със своята свита през Арагонските полета, където преди много време в бой бил загинал баща му. Сред полето той видял един свят човек, който събирал огромна планина от кости. Като се приближил до него, кралят попитал: „Какво правите тук?“ „Поднасям Ви моите почитания, Ваше Величество“ — казал светият човек. — „Когато научих, че тук ще дойде кралят на Испания, аз реших да намеря костите на Вашия баща, за да Ви ги връча. Но колкото и да търсех, не можах да ги намеря. Те са същите, каквито са костите и на фермерите, на бедняците, на просяците и робите“.
„Кой е най-добрият фехтовач?“ — попитал воинът своя учител. „Иди на полето около манастира — отговорил му учителят. — Там има една скала. Аз искам ти да оскърбиш скалата“. „Но за какво ми е да правя това? — попитал ученикът. — Скалата няма да ми отговори“. „Добре, тогава ти я удари с меча си“ — казал учителят. „И това няма да направя — отговорил ученикът. — Моят меч ще се счупи. А ако атакувам скалата с голи ръце, ще нараня пръстите си, без да причиня някаква вреда на скалата. Това няма нищо общо с онова, за което питах. Кой е най-добрият фехтовач?“ „Най-добрият е онзи, който прилича на скалата — казал учителят. — Без да изважда меча от ножницата, той показва, че никой не може да го победи“.
Пътешественикът пристигнал в селцето Сан Мартин де Юнкс в испанската провинция Навара и открил жената, която пазела ключа от римската църква върху развалините. С голяма любезност тя изкачила тесните стъпала и отворила вратата. Тъмнината и тишината на средновековния храм оказват емоционално влияние върху странника. От разговора, който започва с жената, той научава, че макар да е още средата на деня, той може да разгледа само малко от красивите произведения на изкуството в църквата. „Детайлите могат да се видят само на разсъмване — казва жената. — Легендата разказва, че строителите на църквата са направили това, за да ни научат, че Бог ни показва славата Си само в точно определено време“.
Учителят казал: „Боговете са двама. Бог, за Когото са ни учили професорите и Бог, Който учи нас. Бог, за Когото винаги говорят хората, и Бог, Който говори с нас. Бог, от Когото ние сме се научили да се страхуваме, и Бог, Който говори с нас със състрадание. Двама са. Бог, Който е някъде много високо, и Бог, Който участва в нашия живот всеки ден. Бог, Който изисква от нас, и Бог, Който прощава дълговете ни. Бог, който ни заплашва с пламъците на Ада, и Бог, Който ни показва най-добрия път. Двама са. Бог, Който ни съкрушава под бремето на греховете ни, и Бог, Който ни освобождава с любовта Си“.
Веднъж попитали скулптора Микеланджело как така той е съумял да създаде такива прекрасни шедьоври. „Това е много просто — отговорил той. — Когато гледам мраморния къс, аз виждам в него скулптурата. Остава ми само да махна излишното“. Учителят казал: „Има едно произведение на изкуството, което всеки от нас е предназначен да създаде. В това е съсредоточен животът ни и колкото и да се опитваме да излъжем себе си, знаем колко това е важно за нашето щастие. Обикновено това произведение на изкуството е покрито с години страх, вина и нерешителност. Но ако решим да махнем всичко излишно, ако не се съмняваме в своите способности, ние ще напреднем много в решаването на задачата, която е наша съдба. Това е единственият начин да живеем достойно.“
Старецът, който се кани да умира, вика при себе си младия човек и му разказва една героична история: във военно време той е помогнал на човек да оцелее. Дал му е покрив, храна и защита. Когато бил отново в безопасност човекът, когото той спасил, решил да предаде своя спасител и да го заведе при неприятеля. „Как избягахте?“ — попитал юношата. „Аз не избягах. Аз бях предателят. — казал старецът. — Като разказвам обаче историята, сякаш аз съм бил героят, мога да разбера всичко, което той направи за мен“.
Учителят казал: „Ние всички се нуждаем от любов. Да обича е част от природата на човека, тъй както да яде, да пие и да спи. Понякога, когато ние оставаме абсолютно сами, наблюдавайки красивия залез на слънцето, си мислим: «Тази красота не е важна, понеже нямам с кого да я споделя». В такива моменти ние трябва да си зададем въпроса: колко често ни молят да обикнем, а ние се обръщаме на другата страна? Колко пъти ние се страхуваме да се сближим с някого и като отхвърлим съмненията да кажем, че обичаме този човек? Пазете се от самотата. Тя прилича на зависимостта от най-опасния наркотик. Ако залезът на слънцето вече няма смисъл за вас, станете по-скромни и тръгвайте да търсите любовта. Знайте, че както и останалите духовни благословения, колкото повече искате да дадете, толкова повече ще получите обратно“.
Испански мисионер посетил острова, на който живеели трима светци-ацтеки. „Как се молите?“ — попитал ги той. „Ние имаме само една молитва — отговорил един от ацтеките. — Ние казваме: Господи, ти се триединен и ние сме трима. Имай милост към нас“. „Аз се каня да ви науча на молитва, която Бог ще чуе“ — казал мисионерът. Той ги научил на една католическа молитва и продължил пътя си. Малко преди да се върне в Испания, той отново се спрял на същия остров. Когато неговият кораб стигнал до брега, отчето видял тримата свети мъже, които идвали към него по водата. „Отче, отче — казал един от тях. — Молим те, научи ни отново на онази молитва, която Бог чува. Ние забравихме думите й“. Наблюдавайки чудото, отчето отговорил слисано: „Не са важни.“ И помолил Бог да му прости за дето не е разбрал, че Той говори на всички езици.
Свети Йоан Кръстител ни е учил, че по нашия духовен път ние не трябва да търсим видения или да вярваме на твърденията, които чуваме от другите, следващи същия път. Ние трябва да се опираме само на своята собствена вяра, понеже тя е чиста, прозрачна и се е родила в самите нас. Тя не може да ни заблуди. Беседвайки със свещеника, писателят го пита какво означава „да познаеш Бог“. „Не знам — отговорил свещеникът. — Единственото познание, което аз засега имам е познанието на моята вяра в Бога“. И това е най-важното.
Учителят казал: „Прошката прилича на улица с двупосочно движение. Всеки път, когато ние прощаваме някому, ние прощаваме и на самите себе си. Ако сме търпими към другите, можем по-лесно да приемаме своите собствени грешки. По този начин, без вина или мъки, ние сме способни да подобрим своето отношение към живота. Когато поради слабост ние позволяваме на ненавистта, завистта и нетърпимостта да вибрират около нас, ние поглъщаме още повече от тези колебания.“ Петър попитал Христос: „Учителю, трябва ли да прощавам да друг човек седем пъти? И Христос му отговорил: «Не седем, а седемдесет пъти». Актът на прошката изчиства астралния план и ни показва истинската светлина на Божествеността“.
Учителят казал: „Древните учители привикнали да създават «персонажи», помагащи на учениците да се срещат с тъмната страна на техните личности. Много разкази за създаването на такива персонажи са станали известни приказки. Процедурата е проста: вие трябва да прехвърлите цялата си тревога, страховете си и разочарованията си върху едно невидимо същество, което стои от лявата ви страна. То функционира като «негодяй» във вашия живот, предлага ви действия, неприемливи за вас, но които вие понякога извършвате. Щом бъде създаден този персонаж, става много по-лесно да отхвърляте неговите съвети. Това е изключително просто. И затова то работи толкова добре“.
„Как мога да науча по кой път в живот е най-добре да тръгна?“ — попитал ученикът своя учител. Наставникът му помолил ученика да направи маса. Когато масата била почти готова, трябвало само да прикове с гвоздеи плота, учителят се приближил съм ученика. Той забивал гвоздеите с по три точни удара. Но все пак един гвоздей влизал трудно и ученикът трябвало да изгуби за него малко повече време. Четвъртият удар забил гвоздея прекалено дълбоко и дървото се покрило с пукнатини. „Твоята ръка винаги
