Учителят казал: „Кръстопътят е свещено място. На него поклонникът трябва да вземе решение. Ето защо боговете обикновено спят и ядат по кръстопътищата. Там, където се пресичат пътищата, са концентрирани две големи сили — пътят, който ще бъде избран, и пътят, който трябва да бъде отхвърлен. Двата са превърнати в единствен път, но само за кратък период от време. Поклонникът може да си отпочине, да поспи малко и дори да се посъветва с боговете, които населяват кръстопътя. Но никой не може да остане там завинаги: щом изборът е направен, той трябва да върви, без да мисли за пътя, който е отхвърлил. В противен случай кръстопътят става проклятие“.
Човечеството е извършвало някои най-лоши престъпления в името на истината. Мъже и жени били изгаряни на позорните стълбове. Културата на няколко цивилизации била изцяло унищожена. Онези, които съгрешавали, като яли месо, били държани на разстояние. Онези, които търсели друг път, били пропъждани в изгнание. Един човек, в името на истината, бил разпънат. Но преди да умре, Той ни е оставил голямото определение за Истината. Не това ни дава увереност. Не това ни прави по-добри от останалите. Не това държим ние в затвора на нашите превзети идеи. Истината е това, което ни прави свободни. „Познай Истината, и истината ще те направи свободен“ — е казал Той.
Един от монасите в манастира в Сцете направил сериозна грешка, и за съда над него, братята повикали най-мъдрия отшелник. Мъдрият отшелник не искал да идва, но братята били толкова настойчиви, че той се съгласил. Все пак, преди да тръгне, той взел едно ведро и направил в него няколко дупки на дъното. След което напълнил ведрото с пясък и поел към манастира. Отецът, настоятел на манастира, обърнал внимание на ведрото и попитал за какво е направено това. „Аз дойдох да съдя друг — казал отшелникът. — Моите грехове бягат след мене, както този пясък във ведрото. Но понеже аз не гледам назад, не мога и да видя собствените си грехове, затова не съм способен да съдя и другите“. Монасите незабавно решили да отменят съда.
На стената на една малка църква в Пиринеите е написано: „Господи, запали моята свещ. Запали я и ме освети, когато имам проблем и трябва да го реша. Позволи на огъня да се запали, за да изгори моя егоизъм, гордост и нечистоплътност. Превърни този огън в пламък, за да сгрее той моето сърце и да ме научи да обичам. Аз не мога да остана дълго в Твоята църква. Но заедно с тази свещ тук остава и частичка от мен. Помогни ми тази молитва да обхване и всички мои дела през целия ден. Амин“.
Приятелят на пътешественика решил да прекара няколко седмици в един манастир в Непал. Веднъж по обяд той влязъл в един от многото храмове на манастира и видял усмихващ се монах, седящ до олтара. „Защо се усмихваш?“ — попитал го той. „Защото разбрах смисъла на бананите“ — съобщил монахът и като отворил торбата си, извадил един гнил банан. „Това е живот, който е изминал пътя си, и не е бил използван, я сега вече е твърде късно“. След това той извадил от торбата си банан, който бил още зелен. Той го показал на човека и го сложил обратно в торбата. „Това е живот, който още не е започнал да върви по пътя си и очаква нужния момент“ — казал той. Накрая той измъкнал от торбата си зрял банан, обелил го и го разделил с мъжа, казвайки: „Това е истинският момент. Познай, как да го изживееш без страх.“
Една жена излязла с точна сума пари, които й били необходими, за да заведе сина си на кино. Момчето било възбудено и всяка минута питало майка си колко още ще пътуват, докато стигнат до киното. Когато майката спряла на светофара, видяла просяк, който седял на тротоара. „Дай му всичките пари, които имаш в тебе“ — чула тя глас. Жената започнала да спори с гласа. Тя била обещала да заведе сина си на кино. „Дай всичките пари“ — настоявал гласът. „Мога да дам половината и моят син ще отиде сам, а аз ще го чакам отвън“ — възразявала тя. Но гласът не искал да обсъжда това. „Дай всичките!“ Тя нямала време, за да обясни на детето всичко това. Спряла колата и дала всичките пари, които имала на просяка. „Бог съществува и вие ми го доказахте — казал просякът. Днес е моят рожден ден. Аз бях тъжен и ме беше срам да прося милостиня. Така че реших да не прося. Казах си, че ако Бог съществува, Той ще ми направи подарък“.
IV.
В разгара на най-проливния дъжд през малко село върви човек и вижда горяща къща. Когато се приближава до нея вижда един човек, който седи в пламналата гостна стая. „Ей, къщата ви е в пламъци!“ — завикал пътешественикът. „Знам това“ — отговорил му човекът. „Тогава защо не излизате?“ „Защото вали дъжд — заявил човекът. — Майка ми винаги ми казваше, че мога да пипна пневмония, ако излизам в дъжда“. Коментар на Зао Чи относно баснята: „Мъдър може да се смята онзи човек, който е способен да пренебрегне ситуацията, ако види, че е принуден да направи това“.
В определени магически традиции учениците посвещават един ден в годината или ако трябва, почивните дни, за да влязат в контакт с предметите в своя дом. Тогава докосват всеки предмет и високо питат: „Действително ли ми е нужно това?“ Те вземат книгите от своите етажерки: „Препрочитам ли ги някога?“ Те проверяват всеки сувенир, който са запазили: „Все още ли мисля, че моментът, за който ми напомня този предмет, е важен за мен?“ Те отварят всички гардероби: „Колко отдавна не съм носил това? Наистина ли имам нужда от него?“ Учителят казал: „Предметите имат своя собствена енергия. Когато те не се използват, те се превръщат в застояла вода в дома — добро място за комари и мухъл. Вие трябва да сте внимателни и да позволявате на енергията да тече свободно. Ако пазите това, което е старо, то новото няма да има място, където да ни се покаже“.
Има една стара перуанска легенда, в която се разказва за града, където всички били щастливи. Жителите на този град правели всичко, което им доставяло удоволствие, и се разбирали добре един с друг. Всички били весели, с изключение на кмета, който бил тъжен, защото нямало какво да управлява. Затворът бил празен, никой не се съдел, а нотариусът не правел нищо, понеже думата, дадена от човек, имала повече смисъл от хартията, на която това било написано. Веднъж кметът поканил няколко работника отдалеч, за да построят нещо в центъра на централния площад на селото. Цяла седмица се чували ударите на чуковете и стърженето на пилите. В края на седмицата кметът поканил всички в селото на тържественото откриване. С голяма тържественост външните дъски били свалени и хората изненадани видели… бесило. Хората започнали да се питат един друг какво прави там това бесило. В страха си, за да решат нещо, което преди решавали просто по взаимно съгласие, те започнали да използват съда. Отивали в офиса на нотариуса, за да регистрират документи, които по-рано били просто човешки думи. И започнали да обръщат внимание на всичко, което казвал кметът, страхувайки се от закона. В легендата се казва, че бесилото не било използвано никога. Но неговото присъствие променило всичко.
Учителят казал: „Оттогава, и в продължение на няколко следващи стотици години, вселената бойкотира всички предвзети идеи. Енергията на Земята трябва да бъде обновена. Новите идеи се нуждаят от пространство. Тялото и душата се нуждаят от нови изпитания. Бъдещето чука на вратата ни и всички наши идеи, освен онези, които са основани на предвзети мнения, ще имат шанс да се появят. Което е важно, ще остане; което е безполезно — ще изчезне. Но не съдете другите, заради техните убеждения. Ние не можем да осъждаме мечтите на другите. За да вървим с вяра по своя собствен път, не е необходимо да доказваме, че пътят на другия е погрешен. Този, който прави само това, което му се получава, не вярва в своите собствени сили“.
Животът прилича на голямо колоездачно състезание, чиято цел е — да изживееш собствената си Персонална Съдба. На старта всички ние сме заедно, с помощта на другарство и ентусиазъм. Но със започването на надпреварата, първоначалната радост отстъпва пред проблемите: изтощение, монотонност, съмнения в способностите. Ние забелязваме, как някои приятели се отказват да приемат проблемите — те все още са в състезанието, но само защото не могат да го прекратят в средата на пътя. Те са достатъчно много. Те карат заедно с колата за техническа помощ, общуват само между себе си и тяхната мисия е
