дрехите му, неговата барета, тояга, неговите очила. Днес, всеки път, когато той си мисли за това село, той си мисли за стария човек, макар че не знае дори, дали той съществува наистина. Само веднъж странникът говорил с този човек. В шеговита форма той попитал стареца: „Мислите ли, че Бог живее в тези красиви планини, които ни заобикалят?“ „Бог живее — казал старият човек, — в онези места, където му позволят да влезе“.
Учителят прекарал една нощ със своите ученици и им казал да запалят огън, за да поседят и да си поговорят. „Пътят на духовното развитие прилича на огъня, който гори пред нас — казал той. — Човекът, който иска да го разпали, ще трябва да си има работа с неприятния дим, който затруднява дишането му и предизвиква сълзи в очите му. Така се събужда неговата вяра. Въпреки това, щом огънят се разпали, димът изчезва и пламъкът осветява всичко наоколо, осигурявайки топлина и уют“. „А какво от това, ако някой друг разпали огъня за него? — попитал един от учениците. — И ако някой друг ни помогне да избегнем дима?“ „Ако някой постъпи така, той е лъжеучител. Учителят е способен да запали огън, където си поиска, или да го загаси всеки път, когато поиска да го стори. И понеже той не е научил никого как се разпалва огъня, вероятно ще остави всички в тъмнина“.
„Когато изминеш своя път, ти ще стигнеш до една врата, на която е написано едно изречение — заявил учителят. — Върни се при мен и ми съобщи какво гласи това изречение“. Ученикът, тялом и духом се посветил на търсенето и веднъж стигнал до вратата, а след това се върнал при своя наставник. „Там пишеше «ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО»“ — съобщил той. „Това беше написано на стената или на вратата?“ — попитал учителят. „На вратата“ — отговорил ученикът. „Добре, тогава хвани дръжката на вратата и я отвори“. Ученикът се подчинил. Тъй като изречението било написано на вратата, то давало път подобно на самата врата. Когато вратата била отворена изцяло, той вече не виждал написаното, и влязъл.
Учителят казал: „Затвори си очите. Или дори ако твоите очи са отворени, представи си следната картина: ято птици и вятър. Сега ми кажи колко птици си видял. Пет? Единадесет? Шестнадесет? Независимо от това какъв е отговорът, а на всеки би му било трудно да каже колко птици е видял — едно нещо става съвсем ясно в този малък експеримент. Ти можеш да си представиш ято птици, но броят на птиците в ятото е извън твоя контрол. Изображението е все още ясно, отчетливо изразено и точно. Това трябва да бъде и отговорът на въпроса. Кой ще определи колко птици ще се появяват в представяната сцена? Не ти!“
Един човек решил да посети отшелника, който, както разказвали, живеел недалеч от манастира в Сцета. След безцелно странстване по пустинята, той най-накрая открил монаха. „Необходимо ми е да знам, коя трябва да бъде първата стъпка по пътя към духовното развитие“ — казал той. Отшелникът повел човека към малък кладенец и му казал да погледне своето отражение във водата. Човекът се опитал да направи това, но отшелникът хвърлил във водата камък и водната повърхност се изкривила. „Аз няма да видя лицето си във водата, ако ти продължаваш да хвърляш камъни“ — казал човекът. „Също както е невъзможно човек да види лицето си в неспокойните води, така е невъзможно да се търси Бог, ако умът е зает с търсенето — изрекъл монахът. — Това е първата стъпка!“
През времето, когато пътешественикът практикувал дзен-медитация, веднъж неговият учител отишъл в един ъгъл доджо (място, където се намирали неговите ученици) и се върнал с бамбукова пръчка. Някои от неговите студенти — онези, които не били способни да се концентрират добре, вдигнали ръка. Учителят се приближил до всеки от тях и ударил всеки три пъти по рамото с пръчката. Когато видял това за първи път, странникът сметнал това за средновековна нелепост. По-късно той разбрал, че често пъти е необходимо да се предаде духовната болка на физическо равнище, за да се възприеме злото, което тя създава. По пътя към Сантяго, той научил едно упражнение, което представлявало одраскване с показалеца кожата на големия палец всеки път, когато той мислено критикувал себе си. (Сантяго де Компостела (Santiago de Compostela), градче в Испания, в Галиция. 71 хил. жит. (1970 г.). Минна промишленост. Университет. В средните векове е център на поклоннически пътувания на християни (според църковното предание тук е погребан апостол Яков. Съборен храм (ХІ-ХІІІ в.), барокови църкви, кралска болница (ХVІ в.)) Само че страшните последствия на отрицателните мисли се възприемат значително по-късно. Допускайки обаче такива мисли да се проявяват с физическа болка, ние сме способни да разберем вредата, които те нанасят. И след това сме в състояние да ги изгоним.
32-годишен пациент отишъл при терапевта Ричард Кроули. „Аз не мога да спра да смуча големия палец на ръката си“ — оплакал се той. „Не се интересувайте прекалено от това — казал му Кроули. — Но всеки ден смучете различни пръсти“. Пациентът се опитал да направи както му било казано. Но всеки път, когато приближавал ръката си до устата, той бил длъжен да направи съзнателен избор: кой палец да направи обект на своето внимание за този ден. Преди да свърши седмицата, навикът бил излекуван. „Когато порокът стане навик, с него е трудно да си имаш работа — казал Ричард Кроули. — Но когато от нас се изисква формиране на нови отношения, приемане на нови решения и избор, ние разбираме, че той не си струва усилията.“
В Древния Рим група гадателки, известни като Сибили, написали девет книги, които предсказвали бъдещето на Римската империя. (Сибили — легендарни прорицателки, споменавани от античните автори. Най-известната е Кумската сибила, на която приписват „Сибилинските книги“ — сборник с изречения и предсказания, служила за официални гадания в древен Рим. Според легендата Тарквиний купил сибилинските книги.) Те занесли книгите на Тиберий. (Тиберий (Tiberius) (42–37 г. пр.Хр.) — римски император. Доведен син на Август. Опирайки се на преторианците провежда автократична политика. Постигнал подобряване на финансовото положение на империята.) „Колко струват?“ — запитал римският император. „Сто къса злато“ — отговорила му Сибила. Тиберий сърдито ги изгонил далеч от очите си. Сибилите изгорили три книги и се върнали при него. „Те все още струват сто къса злато“ — съобщили те на Тиберий. Той се разсмял и се отказал: защо да плаща за шест книги цената на деветте? Сибилите изгорили още три книги и се върнали с останалите три. „Цената все още е сто къса злато“ — казали те. Тиберий, погълнат от любопитство, решил да заплати. Но сега той бил в състояние да прочете само част от бъдещето на своята империя. Учителят казал: „Много е важно да не се пазариш в живота си, когато имаш възможност“.
Два равина правят всичко възможно, за да обезпечат духовния комфорт на евреите в нацистка Германия. В продължение на две години, изплашени до невъзможност, те бягат от своите преследвачи и изпълняват религиозните си функции в различните общества. В края на краищата, попадат в затвора. Един от равините, ужасявайки се от това, което може да се случи с него, се моли постоянно. Другият, въпреки всичко, през целия ден спи. „Защо постъпвате по този начин?“ — попитал изплашеният равин. „За да запазя силите си. Аз знам, че те ще ми потрябват по-късно“ — казал другият. „Но нима не сте изплашени? Ние не знаем какво може да се случи с нас.“ „Аз се страхувах до момента, когато ни заловиха. Сега, когато съм затворник, няма от какво да се страхувам. Времето за страх свърши, сега е времето на надеждата“.
Учителят казал: „Воля. Това е нещо, към което хората дълго време са се отнасяли с подозрение. Колко неща проваляме, защото не ни достига воля, и колко други — понеже те са рисковани? Пример за това, което погрешно смятаме за липса на воля: един разговор с чужд човек. Ние рядко се обръщаме към непознати хора, било за разговор, молба или просто да попитаме нещо. А винаги казваме, че с питане се стига по-далече. По този начин ние не се вълнуваме дали ще ни помогне или не Животът. Нашата отчужденост ни прави важни и уверени в себе си. В действителност обаче ние не позволяваме да се чуе гласът на нашия ангел чрез думите на другите“.
Веднъж един възрастен отшелник бил поканен да се яви пред съда на най-силния крал на века. „Аз завиждам на светия човек, който може да се задоволи с толкова малко“ — казал кралят. „Аз завиждам на Ваше Величество, който се задоволява с още по-малко от мен“ — отговорил отшелникът. „Какво означава
