— Изпускаш едно мъ-ъ-ничко нещо — повтаря той. — Една мъ-ъ-ничка тайна, която съм пазил през цялото време.
Затаявам дъх. Той само се хили. Нарушавам тишината:
— Каква е тя?
Уейн се накланя към мен и прошепва:
— Ти, Коуп.
Загубвам дар слово.
— Пропускаш собствената си роля във всичко това.
— Не я забравям — едва успявам да промълвя аз. — Напуснах поста си.
— Да, това е така. А ако не беше го направил?
— Щях да ти попреча.
— Да — процежда Уейн. — Точно така.
Очаквам да чуя още. Но той мълчи.
— Това ли искаше да чуеш, Уейн? Че се чувствам отчасти виновен?
— Не. Не е толкова просто.
— Какво тогава?
Той поклаща глава.
— Не разбираш.
— Какво има за разбиране?
— Помисли сам, Коуп. Вярно е, че напусна поста си. Но, както ти сам каза, планът бе изцяло мой.
Той свива длани пред устата си и гласът му преминава в шепот:
— Кажи ми следното: откъде бих могъл да знам, че няма да си на своя пост в онази нощ?
Двамата с Люси караме към гората.
Вече разполагам с разрешение от шериф Лоуъл, така че охраната, същият дебелак, за когото ме предупреждава Мюз, само маха с ръка да минаваме. Оставяме колата на паркинга. Чувството е малко особено — нито Люси, нито аз сме идвали тук през последните две десетилетия. Този жилищен комплекс липсваше тогава, естествено. Но въпреки това, независимо от изтеклото време, веднага познаваме мястото.
Цялата тази земя бе собственост на нейния баща. На нейния скъп Айра. Той бе дошъл тук като един Магелан, да открие цял нов свят. Погледнал е навярно тази гора и е съзрял осъществена мечтата на своя живот: лагер, комуна, естествен резерват, освободен от човешките пороци, царство на мир и хармония, нещо, което ще съхрани неговите ценности.
Бедният Айра.
Повечето престъпления, които познавам, започват с нещо дребно. Разсеяна съпруга ядосва мъжа си с нещо незначително — забутано нейде дистанционно или студен обяд, — а после ситуацията ескалира. В дадения случай обаче става тъкмо обратното. Нещо съществено дава ход на останалите събития. В крайна сметка всичко се оказва дело на един вманиачен сериен убиец. Жаждата за кръв на Уейн Стъйбънс се превръща в двигател на всичко останало.
Може би всички ние улесняваме по един или друг начин неговите действия. Страхът се оказва най- верният съучастник на Уейн. Дженрът ми демонстрира същото: ако съумееш да сплашиш в достатъчно голяма степен човека, той се предава. Само че в случая с неговия син не стана така. Той не успя да сплаши Шамик Джонсън. Нито пък мен. Може би защото аз бях вече достатъчно наплашен.
Люси носи цветя, а би следвало да знае повече за нашите традиции. Ние не полагаме цветя на гробовете. Ние оставяме камъни. Не знам за кого са предназначени тези цветя всъщност. За майка ми или за нейния баща. А може би за двамата.
Поемаме по старата пътека — да, тя си е все още там, макар и силно обрасла — към мястото, където Барет откри костите на моята майка. Дупката, в която е прекарала всички тези години, е празна. Парчета от жълта лента за ограждане на местопрестъпления се веят на вятъра.
Люси се отпуска на колене. Аз слушам вятъра и се питам дали не долавям в него техните писъци. Май не. Не чувам нищо друго освен глухите удари на сърцето си.
— Защо излязохме в гората онази нощ, Люси?
Тя не поглежда към мен.
— Всъщност никога не съм си задавал този въпрос. Всички други са го обсъждали. Всеки се пита как съм могъл да постъпя толкова безотговорно. Но за мен такъв въпрос не съществуваше. Бях влюбен. Измъкнах се с момичето, което обичах. Какво би могло да е по-естествено от това?
Тя полага внимателно цветята край зейналата яма. Продължава да гледа надолу.
— Не Айра помага на Уейн Стъйбънс в онази нощ — казвам аз на жената, в която съм влюбен, — а ти.
Долавям нотките на прокурора в гласа си. Искам да го прогоня, да го накарам да замълчи. Но той остава.
Уейн ми го каза. Убийствата са били много внимателно планирани. Откъде е могъл да знае, че аз ще напусна поста си? Твоя е била задачата да осигуриш това условие.
Тя започва да се смалява пред очите ми.
— Поради тази причина не си имала смелостта да ме погледнеш в лицето толкова години. Затова продължаваш да се чувстваш като търкулната по склона и не можеш да се спреш. Не защото загубихте лагера и репутацията си, а защото си помогнала на Уейн Стъйбънс.
Изчаквам. Люси е отпуснала глава. Аз съм изправен зад нея. Обхваща лице в длани. Заридава. Раменете й се тресат. Чувам нейния плач и сърцето ми се пръска от болка. Пристъпям към нея. Да върви всичко по дяволите, казвам си аз. Този път чичо Саш има право. Няма защо да знам всичко. Няма защо да връщам лентата назад.
Имам нужда единствено от нея. И аз пристъпвам напред.
Люси ме спира с вдигната ръка. Малко по малко се съвзема.
— Нямах представа какви са намеренията му — казва тя. — Заплаши ме, че ще направи така, че да арестуват Айра, ако не му помогна. Мислех си… Мислех, че иска само да изкара акъла на Марго. Глупашка шега.
Някаква буца застава в гърлото ми.
— Уейн знаеше, че сме се разделили тогава.
Тя кимва.
— Откъде?
— Видяхме се.
— Видели сте се? Двамата?
Тя кимва пак.
— Ти си намерила трупа. Трупа на Марго. Това е кръвта от дневника. Уейн има предвид теб. Не мен.
— Да.
Представям си колко се е уплашила, как вероятно е изтичала при своя баща, как Айра на свой ред изпада в паника.
— Айра те вижда цяла в кръв. Помислил си е, че…
Тя мълчи. Но нещата вече застават по местата си.
— Айра не би убил Джил и мен заради себе си. Но той е баща. В последна сметка, независимо от всичките му мир, покой, любов и разбирателство, Айра е на първо място баща като всеки друг. И той е готов да убие, за да защити своето момиченце.
Тя заридава отново.
Всички са мълчали. Всички са се страхували. Майка ми, сестра ми, Джил и неговите близки, а ето сега и Люси. Всеки от тях носи част от бремето на вината и всички те плащат висока цена. Ами аз? Аз предпочитам да се оправдавам с безразсъдна младост. Но може ли да бъде оправдание това? Мой дълг бе да охранявам лагерниците през онази нощ. А аз изклинчих.
Дърветата сякаш се скланят над нас. Поглеждам нагоре към тях, а сетне надолу, към лицето на Люси.
