— Седнете, господин Коупланд — обажда се съдията. — Възможно е да възникнат проблеми около представеното от вас ОУП. Може да го изключа от масата на доказателствата.
Тръгвам към вратата.
— Господин Коупланд!
— Не оставам тук нито миг повече — казвам аз. — Сърдете се на мен, ваша чест. Вие направихте каквото се иска от вас. Нека аз понеса цялата отговорност.
Флеър Хикъри бърчи вежди.
— Какви ги дрънкаш?
Аз не отговарям. Посягам към бравата.
— Седнете на мястото си, господин Коупланд, или ще ви подведа под отговорност за незачитане на съда.
— Защото отказвам сделка ли?
Обръщам се и поглеждам Арнълд Пиърс. Долната му устна потрепва. Чува се гласът на Морт Пъбън:
— Ще ми каже ли някой какво точно става тук?
Нито аз, нито съдията си прави труд да му обясни. Кимвам на Пиърс в знак на разбиране. Но нямам намерение да отстъпя. Натискам дръжката и излизам. Поемам по коридора. Раната ми причинява страдания. Главата ми бучи. Ще ми се да приседна и да се разплача. Искам да остана неподвижен и да обмисля всичко онова, което току-що научих за моята майка и моята сестра.
— Не смятах, че ще приемете.
Извръщам се и виждам Е. Дж. Дженрът.
— Просто се опитвам да отърва собствения си син — продължава той.
— Вашият син изнасили едно момиче.
— Знам.
Спирам. Той държи в ръка плик от груба хартия.
— Седнете за минутка — казва Дженрът.
— Не мога.
— Представете си вашата дъщеря. Вашата Кара. Представете си, че един ден пораства. Може да пийне малко повече на някое събиране. Представете си, че след това се качи в колата и удари някого. Представете си, че този някой умре. Представете си нещо такова, че допуска грешка.
— Изнасилването не е от категорията на грешките.
— Напротив. Вие добре знаете, че той никога няма да повтори подобно нещо. Издънил се е. Смятал се е за недосегаем. Сега нещата са му вече ясни.
— Нека не започваме този разговор отначало.
— Добре, но всеки си има своите тайни. Всеки допуска грешки, върши престъпления, прави едно или друго. Просто някои хора успяват да прикрият тези неща по-добре от други.
Аз мълча.
— Аз никога не съм преследвал вашето дете. Преследвах вас самия. Интересувах се от вашето минало. Подгоних дори баджанак ви. Но нито за миг не съм посягал на детето ви. И това е лично мое решение.
— Благородна душа сте вие — хваля го аз. — И така, какво успяхте да изровите за съдия Пиърс?
— Това няма значение.
Има право. Хич не ми трябва да знам.
— С какво бих могъл да помогна на моя син, господин Коупланд?
— Конят е вече в реката — отвръщам аз.
— Наистина ли мислите така? Убеден сте, че с неговия живот е свършено?
— Синът ви ще прекара в затвора пет, най-много шест години. Каквото ще прави там и след като излезе оттам — то ще очертае облика на неговия живот.
Е. Дж. Дженрът вдига плика.
— Не знам какво да правя с това.
Нищо не казвам.
— Човек е готов на всичко, за да защити детето си. Това е навярно моето оправдание. Същото като на вашия баща.
— На моя баща?
— Той е бил от КГБ. Не знаехте ли?
— Нямам време за глупости.
— Това е неговата съкратена биография. Хората ми се погрижиха за превод на английски.
— Не желая да я виждам.
— Мисля, че трябва, господин Коупланд. — Той ми подава плика. Аз не го вземам. — Ако искате да разберете докъде може да стигне един баща, за да осигури по-добър живот на своите деца, трябва да прочетете това. Може би тогава ще ме разберете по-добре.
— Нямам желание да ви разбирам.
Дженрът просто държи плика пред мен. Най-накрая аз го поемам. Той се отдалечава, без дума повече.
Прибирам се в кабинета си и затварям вратата. Сядам зад бюрото и отварям плика. Чета първата страница. Нищо изненадващо. Прочитам втората и макар да си мисля, че нищо не е в състояние да ме нарани допълнително, имам усещането, че гърдите ми се разкъсват на парчета. Мюз влиза, без да чука.
— Скелетът, дето го намериха край лагера — съобщава тя, — не е на сестра ти.
Нямам сили да отговоря.
— Доктор О’Нийл е открила нещо, дето му викат подезична кост. Мисля, че се намира в гърлото. Прилича на подкова. Както и да е, счупена била на две. Което означава, че жертвата е била най-вероятно удушена с ръце. Само че тази кост не е така крехка при млади хора — повече наподобява хрущял. И така, О’Нийл провежда допълнителни рентгенови изследвания. С две думи, скелетът е на четирийсет или дори на петдесетгодишна жена.
Нищо не казвам. Вперил съм поглед в листа пред себе си.
— Не схващаш ли? Не е сестра ти.
Затварям очи. Толкова ми е тежко.
— Коуп.
— Знам — мълвя аз.
— Какво знаеш?
— Не е сестра ми — отвръщам аз. — Майка ми е.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Саш не се изненадва от посещението ми.
— Ти си знаел, нали?
Той говори по телефона. Прикрива микрофона с длан.
— Сядай, Павел.
— Попитах те нещо.
Той довършва разговора и оставя слушалката на място. После забелязва плика в ръката ми. Какво е това?
— Резюме на бащиното ми професионално минало.
Раменете на Саш увисват.
— Не можеш да вярваш на всичко — казва той, но веднага личи: това са празни думи, казани все едно от автомат.
— На втора страница — продължавам аз, като се мъча да овладея треперенето на гласа си — са описани делата му.
Саш ме гледа безмълвно.
— Той е издал баба и дядо, нали? Той е доносникът. Собственият ми баща.
Саш продължава да мълчи.
— Кажи ми, по дяволите!
