— Да.
— Кой подхвърли напоените с кръв дрехи?
— Аз. Срещнах се с Джил. Той още се криеше в гората.
— Видяхте ли сестра ми?
— Не. Той ми даде дрехите. Нарани се. Притисна дрехата към раната. Казах му да остане в гората, докато измислим какво да правим. Двете с майка ви се мъчихме да извъртим нещата така, че полицията сама да се добере до истината. Но нищо не можахме да направим. Дните си минаваха. От друга страна, аз знаех как би постъпила полицията: дори да ни повярват, Джил си остава съучастник. Също и Камил.
Аз съзирам още нещо.
— Вие имахте и сакат син, нали?
— Да.
— И ви трябваха пари за неговото лечение. А може би и за Гленда. Да й осигурите по-добро образование. — Очите ми срещат нейните. — Кога научихте, че може да приберете сериозна сума по съдебен ред?
— Това не влизаше първоначално в плановете ни. Случи се по-късно, когато господин Билингъм вдигна вой до небесата заради това, че господин Силвърстейн не бил осигурил охрана на детето му.
— И вие видяхте в това една добра възможност.
Тя се размърдва в стола си.
— Господин Силвърстейн би следвало наистина да осигури по-сериозен контрол. Тогава те не биха отишли в онази гора. Не може да се каже, че поведението му е безукорно в това отношение. Но вие сте прав. Да, аз видях една добра възможност. Също и вашата майка.
Главата ми се завърта шеметно. Правя усилие да я спра и да осъзная тази нова действителност.
— Да не искате да кажете, че… — Млъквам. — Да не искате да кажете, че моите родители са знаели? Знаели са, че сестра ми е жива?
— Не родителите ви — казва тя.
И аз усещам ледена длан да обхваща сърцето ми.
— О, не…
Тя мълчи.
— Тя не каза на баща ми, така ли?
— Да.
— И защо?
— Защото го мразеше.
Аз застивам на място. Спомням си караниците, горчивината, тягостната атмосфера.
— Чак дотам?
— Кое?
— Да мразиш някого е едно — казвам аз. — Но вие твърдите, че тя е мразила баща ми до степен да го остави с убеждението, че невредимата му дъщеря е мъртва.
Тя не отговаря.
— Попитах ви нещо, госпожо Перес.
— Не знам отговора. Съжалявам.
— Вие споделихте ли с господин Перес?
— Да.
— А тя не казва на баща ми.
Мълчание.
— Той непрекъснато бродеше из гората, за да я търси. Преди три месеца ми каза от смъртното си легло, че иска да продължа с търсенето. Чак толкова ли го е мразела, госпожо Перес?
— Нямам представа — отвръща тя.
Истината започва да прониква до съзнанието ми подобно на дъждовни капки. Едри и тежки.
— Тя е изчаквала благоприятен момент, така ли?
Госпожа Перес не отговаря.
— Укрива сестра ми. Не казва никому нищо — нито дори на… нито дори на мен. Изчаква, докато се уреди въпросът с обезщетението. Това е нейният план. И когато това се случва, тя бяга. Взема достатъчно пари и бяга заедно със сестра ми.
— Такъв беше… такъв беше планът й. Да.
Аз трудно произнасям следващия въпрос.
— А защо не взе и мен?
Госпожа Перес ме гледа безизразно. Обмислям въпроса. Защо наистина? И тогава си давам сметка: ако ме бе взела, баща ми не би оставил нещата така. Щеше да хване чичо Саш и дружките му от КГБ. Нея самата би оставил на мира. Сигурно и сам я е бил вече разлюбил. Сестра ми също не създава проблеми — така и така я мисли за загинала. Но мама е абсолютно убедена, че той няма да се откаже никога от мен. Спомням си казаното от чичо Саш по повод завръщането й в Русия. И двете ли са там? И двете ли са там сега, в тази минута? Възможно ли е това?
— Джил промени името си — продължава тя. — Започна да пътува насам-натам. Нищо особено привлекателно нямаше в неговия живот. И когато в къщи се появиха частните детективи, той научи за тях и реши, че е настъпил моментът за ново опаричване. От друга страна, той винеше и вас лично.
— Мен ли?
— Вие не сте останали на поста си през онази нощ.
Нищо не казвам.
— Така че, до известна степен той винеше вас за станалото. И реши, че е настъпил мигът на възмездието.
Всичко това съвпада с казаното от Рая Сингх. Жената се изправя.
— Това е всичко, което знам.
— Госпожо Перес.
Тя ме поглежда.
— Сестра ми беше ли бременна?
— Нямам представа.
— Виждала ли сте я изобщо?
— Не ви разбрах.
— Камил. Джил ви казва, че е жива. Майка ми повтаря същото. Но вие самата виждала ли сте я след това?
— Не — отговаря жената. — Никога след това не я видях.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Не знам какво да мисля.
А не разполагам и с време. Няма и пет минути от излизането на госпожа Перес и в стаята се появява Мюз.
— Имаш работа в съда — обявява тя.
Напускаме болницата без скандали. В кабинета си държа резервен костюм. Обличам го. След това се отправям към владенията на съдия Пиърс. Флеър Хикъри и Морт Пъбън са вече там. И двамата знаят за премеждията ми от снощи, но ако изобщо им пука за това, нямат намерение да го покажат точно в този момент.
— Господа — започва съдията, — надявам се, че ще намерим начин за уреждане на този процес.
Аз нямам настроение за подобно нещо.
— Затова ли сме тук?
— Затова.
Поглеждам съдията. Той отговаря на моя поглед. Поклащам глава. Ами да. Щом опитват да оказват натиск върху мен, като ровят из миналото ми, какво ще ги спре да сторят същото и със съдията?
— Народът не проявява интерес към сделка — казвам аз и ставам.
