— Никаква.
— По кое време?
— Точно в девет сутринта.
— Ще бъда там.
— Искаш ли да те взема?
— Искам.
— Мога ли да поискам кола на компанията?
— Ние не работим за компания, а за областна прокуратура.
— Тогава, мога ли да взема кола на областта?
— Може би.
— Яко. — Тя мълчи известно време. — Съжалявам за сестра ти.
Аз не казвам нищо. Все още ми е трудно да го приема. Може би трябва да прочета окончателните резултати, потвърждаващи тази версия. Или пък вече съм прекарал две десетилетия в траур и не ми остава енергия за нови емоции. Или — което е най-вероятно — оставям емоциите на втори план засега. Още двама мъртви.
Каквото и да се е случило преди двайсет години в тази гора… може би са прави местните дечица. Онези от тях, които твърдят, че някакъв звяр ги е изял или че ги е отвлякъл таласъм. Каквато и сила да е отнела живота на Марго Грийн и Дъг Билингъм, а може би също и на Камил Коупланд, тя продължава да живее, още диша и отнема човешки живот. Може би е била приспана през последните двайсет години. Може да се е преместила в някоя друга гора, в друг щат. Но ето, че звярът се завръща и нека бъда проклет, ако го оставя и този път да се измъкне.
Жилищната част на университета Рестън е потискаща. Сградите са със старомодни тухлени фасади и наблъскани една в друга. Осветлението е недостатъчно, но аз си мисля, че това може да е за добро.
— Имаш ли нещо против да изчакаш в колата? — питам аз.
— Имам да свърша нещо на бърза ръка — отвръща Мюз. — Ей сега се връщам.
Поемам по алеята. Светлините са угасени, но ясно чувам музика. Разпознавам мелодията: „Някого“ от Бони Макий. Потискаща до полуда, тя разказва за оня, който със сигурност се скита някъде навън, за най- голямата любов, която е възможна, но ще остане неоткрита завинаги. Люси умира за подобни неща. Чукам на вратата. Няма отговор. Звъня и чукам отново. И пак нищо.
— Люси!
Мълчание.
— Люси!
Чукам по-силно. Каквото и успокоително да ми е дал докторът, действието му отслабва. Усещам как ме опъват шевовете отстрани. Имам чувството, че се мъчат да разкъсат кожата на парчета.
— Люси!
Хващам дръжката. Заключено е. Стаята има два прозореца. Опитвам се да надникна вътре. Прекалено тъмно е. Искам да ги отворя. Не става.
— Хайде, Люси, знам, че си вътре.
Зад себе си чувам шум от приближаваща кола. Мюз. Спира и се измъква навън.
— Дръж — обажда се тя.
— Какво е това?
— Ключ-майка. Взех го от охраната.
Това е тя, Мюз.
Подхвърля ми ключа и се връща в колата. Пъхам го в ключалката, почуквам още един път и превъртам. Вратата се отваря. Влизам и я затварям зад себе си.
— Не пали лампата.
— Люси.
— Защо не ме оставиш на мира, а Коуп?
МП-3 подема нова песен. Алехандро Есковедо пита каква е тази любов, която е в състояние да извади от равновесие една майка и да я прати да се лута из гъстата гора.
— Трябва да си направиш една от онези сълзливи колекции — обаждам се аз.
— Какво?
— Ами, дето ги рекламират по телевизията: представяме ви най-депресиращите песни за всички времена.
Долавям кратък смях. Зрението ми се нагажда към мрака. Вече я виждам седнала върху софата. Приближавам я.
— Недей — обажда се Люси.
Но аз не спирам. Сядам до нея. В ръката й виждам бутилка водка. Наполовина празна. Оглеждам се. В помещението няма нищо лично, нищо ново, нищо, което да зарадва окото.
— Айра — казва тя.
— Много съжалявам.
— Полицаите казват, че той е убил Джил.
— А ти как мислиш?
— Видях кръв в колата му. Той стреля по теб. Значи няма какво да му мисля — той го е сторил.
— Но защо?
Тя мълчи. Отпива нова голяма глътка.
— Я ми я дай тая бутилка.
— Това съм аз самата, Коуп.
— Не, не си това.
— Не ставам за теб. Вече не можеш да ме спасиш.
Сещам се за няколко възможни отговора, но всичките намирисват на шаблон. Затова си мълча.
— Обичам те — казва тя. — Всъщност никога не съм преставала. Била съм с други мъже. Поддържала съм отношения. Но ти все си оставал край мен. В една стая с нас. Даже в леглото. Вярно, че е тъпо и глупаво — бяхме само деца, — но това е положението.
— Разбирам.
— Те допускат възможността Айра да е убил Дъг и Марго.
— А ти?
— Той искаше само всичко това да си отиде. Разбираш ли? То носи такава болка, толкова много разруха. И после, когато вижда Джил, сигурно се е почувствал като преследван от призрак.
— Съжалявам — повтарям аз.
— Прибирай се у дома, Коуп.
— Мисля да остана.
— Нямаш право да вземаш подобно решение. Това е моят дом. Моят живот. Върви си.
Тя отново отпива яко.
— Не мога да те оставя в това състояние.
В смеха й долавям присмех.
— Ти да не мислиш, че ми е за пръв път?
Поглежда ме предизвикателно. Сякаш очаква да възразя. Аз мълча.
— Това правя непрекъснато. Пия си в мрака и слушам тези проклети песни. Не след дълго ще ме унесе или ще загубя съзнание — наричай го както си щеш. А утре, утре почти няма да ме мъчи махмурлук.
— Искам да остана.
— Но аз не го искам.
— Не заради теб, а заради мен самия. Искам да остана с теб. Особено сега.
— Не те искам наоколо. Това само ще влоши нещата.
— Но…
— Моля те — казва тя. — Моля те, остави ме сама. Утре. Утре може да опитаме пак.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
