Тя изучава лицето ми. Погледът й пълзи по него като лепкав червей.
— Престани — казвам й аз.
— Ще трябва да се оттеглиш от случая, Коуп, и ти го знаеш много добре.
— От нищо не трябва да се оттеглям.
— Напротив, трябва. Той си остава на Лоуъл. Негов си е.
— На Лоуъл ли? Тоя загубеняк не си е мръднал пръста по въпроса, откакто преди осемнайсет години арестуваха Уейн Стъйбънс.
— Въпреки това. Случаят е негов. Той командва парада.
Не знам какво да мисля след всичко това.
— Лоуъл знае ли, че през всичките тези години Джил Перес е бил жив?
— Запознах го с твоята теория.
— Защо тогава ми додяваш с въпроси около евентуалната бременност на Камил?
Тя не отговаря.
— Добре, прави каквото знаеш. Но виж, обещал съм на Гленда, че ще направя всичко възможно да не забърквам семейството й в тази каша. Кажи това на Лоуъл. Може би ще те държи в течение. На теб имам много по-голямо доверие, отколкото на оня горски стражар. Най-важно е твърдението на Гленда Перес, че сестра ми е излязла жива от онази гора.
— Обаче — казва Мюз — според Айра Силвърстейн, тя е мъртва.
Стоп-кадър. Лицето й е по-изразително този път. Гледам я втренчено. Тя прави опит да издържи на погледа ми, но не успява.
— Какво става, Мюз? Дявол да го вземе!
Тя се изправя. Вратата зад гърба й се отваря. Влиза една сестра. Без да си даде труд да поздрави, тя пъха в устава ми термометър и пристяга бандажа на апарат за кръвно около ръката ми. Започва да помпа.
Мюз казва:
— Веднага се връщам.
Термометърът е още в устата ми. Сестрата ми мери пулса. Апаратът най-вероятно ще се счупи от него. Мъча се да извикам с термометъра в уста:
— Мюз!
Тя излиза. Аз оставам да се пържа в леглото. Бременна? Възможно ли е Камил да е била бременна? Не виждам кога. Мъча се да си спомня. Носила ли е широки дрехи? В кой месец би могла да е, ако изобщо е била бременна? Нали баща ми щеше да забележи — той бе гинеколог. От него не би могла да скрие.
Но пък откъде накъде ще е била бременна?
Бих казал, че всичко това е пълна глупост, че е съвършено невъзможно моята сестра да е била бременна, ако не съществуваше едно обстоятелство. Самият аз не знам какво точно става, но Мюз видимо знае повече, отколкото казва. Въпросът й не е случаен. Понякога добрият прокурор трябва да прави това. Само за да види как се напасват нещата.
Сестрата привършва. Посягам към телефона и звъня у дома, да разбера как е Кара. Изненадва ме приятелският глас на Грета:
— Здрасти.
— Здравей — отвръщам аз.
Приятелската нотка изчезва.
— Разбрах, че си добре.
— И на мен казаха същото.
— Аз съм тук с Кара — казва Грета с възможно най-безличен тон. — Мога да я взема у нас довечера, ако искаш.
— Би било великолепно. Благодаря ти.
Кратко мълчание.
— Пол.
Това не ми харесва — обикновено ме нарича Коуп.
— Какво?
— Доброто на Кара е много важно за мен. Тя си остава моя племенница. Както и дъщеря на сестра ми.
— Разбирам.
— Ти от друга страна обаче не означаваш нищо за мен.
Прекъсва.
Чакам Мюз да се върне, а главата ми бръмчи. Обмислям всяко нещо поотделно.
Гленда Перес казва, че сестра ми е излязла жива от онази гора. Айра Силвърстейн пък твърди, че е мъртва. Кому да повярвам?
Гленда Перес изглежда горе-долу нормална. За разлика от Айра Силвърстейн. Значи: на Гленда Перес.
Спомням си още, че Айра настояваше, нещата да си останат погребани. Убива Джил и почти уби мен, за да попречи на разследването. Преценил е, че докато смятам сестра си за жива, няма да спра да ровя. Ще ровя и ще руша, ще правя каквото намеря за добре, без оглед на последствията, докато съществува искрица надежда, че мога да върна сестра си жива у дома. Очевидно Айра не искаше това.
Ето мотив да излъже, да каже, че Камил е мъртва.
От друга страна, Гленда Перес също иска да спре моето разследване. Докато не сторя това, семейството й е изправено пред реална опасност. Извършената от тях измама, както и изброените псевдопрестъпления, могат да излязат на бял свят. Следователно в неин интерес би било аз да остана с убеждението, че нищо не се е променило, че нещата са си както преди две десетилетия, че Уейн Стъйбънс наистина е убил моята сестра. В неин интерес би било да ми каже, че Камил е мъртва.
Но тя не го направи.
Тоест: да се повярва на Гленда Перес.
Усещам как надеждата — отново тази дума — започва да се надига в гърдите ми.
Лорън Мюз се връща в стаята. Затваря вратата след себе си.
— Току-що говорих с шериф Лоуъл — съобщава тя.
— Така ли?
— Както вече казах, случаят си е негов. Не можех да споделя някои неща без неговото съгласие.
— Става дума за онази бременност, нали?
Мюз се отпуска на сола така, сякаш се опасява да не се разпадне под тежестта й. Отпуска ръце в скута. Това при нея изглежда нелепо. Обикновено ръкомаха като натъпкан с амфетамини сицилианец, след като едва не е бил прегазен от кола. Никога не съм я виждал така потисната. Погледът й е сведен надолу. Става ми малко мъчно за нея. Винаги полага усилия да постъпва по най-правилния начин. Винаги.
— Мюз.
Тя вдига поглед. Видяното не ми харесва.
— Какво става?
— Помниш ли, че изпратих Андрю Барет в района на лагера?
— Разбира се — отвръщам аз. — Той искаше да опита някакъв нов уред. Е, и?
Мюз ме гледа и мълчи. Очите й овлажняват. После кимва. Най-печалното кимване, което ми се е случвало да видя.
Усещам, как целия ми свят се сгромолясва.
Надежда. Сърцето ми бе обгърнато от нежната й пелена. Сега то се наежва и разкъсва тънката обвивка. Не мога да дишам. Клатя яростно глава, но Мюз продължава да кима.
— Откриха кости недалеч от мястото, където бяха намерени другите двама — проговаря тя.
Разклащам още по-силно глава. Не сега. Не след всичко това.
— Скелет на жена, висока метьр и шестдесет и седем, прекарал под земята петнайсет-двайсет години.
Не спирам да клатя глава. Мюз млъква в очакване да дойда на себе си. Правя опит да се прокашлям, да не чувам какво ми говори. Искам да блокирам съзнанието си, да превъртя лентата назад. И тогава си
