потискащи места от нея, но в момента не се сещам за такова. Спомням си моята Джейн. Колко храбра бе тя, как единственото нещо, от което истински се боеше, бе да е сама в болничната стая. Затова оставам при нея през цялата нощ. Прекарвам я в едно от ония кресла, които се превръщат в най-неудобното легло в този зелен Божи свят. Не казвам това в очакване на аплодисменти. В едничкия миг на проявена слабост, при първата нощувка в болничната стая, Джейн стисна ръката ми и като направи усилие да потисне отчаянието в гласа си, каза: „Моля те, не ме оставяй сама тук“.
И аз не я оставих. Не и тогава. Не преди да изтече много време, когато тя бе отново у дома, пожелала да умре там, тъй като самата мисъл да се върне в стая като тази тук…
А сега е мой ред. Аз съм самичък в такава стая. Тя не ме плаши особено много. Мисля за това, мисля за обратите в моя живот. Кой би застанал край мен в миг на отчаяние? Кого мога да очаквам край леглото си, когато се събудя в болнична стая? Първи изникват в съзнанието ми образите на Боб и Грета. Когато миналата година нараних ръката си, Боб ме закара в болницата, а Грета се погрижи за Кара. Те са моето семейство — единственото, с което разполагам. А сега и тях ги няма.
Спомням си последния път, когато съм постъпвал в болница. Дванайсетгодишен ме налегна ревматична треска. Още в онези времена тя се срещаше доста рядко, да не говорим за сега. Прекарах десет дни в болница. Спомням си посещенията на Камил. Понякога мъкнеше и досадните си приятели, защото знаеше, че по такъв начин ще отклони вниманието ми от болестта. Играехме на думи до премала. Момчетата бяха луди по Камил. Носеше ми касети, които те й записваха — групи като Стили Дан и Сюпъртрамп или Доби Брадърс. Камил ми казваше кои групи са велики и кои не струват пукната пара, а аз приемах нейните присъди като библейски истини.
Дали е страдала в онази гора?
Не преставам да си задавам този въпрос. Какво й е направил Уейн Стъйбънс? Дали я е завързал и докарал до лудост от страх, както е сторил с Марго Грийн? Дали се е бранила и е получила рани по ръцете като Дъг Билингъм? Дали я е погребал жива като жертвите от Индиана или Вирджиния? Какви ли болки е изпитала Камил? Доколко ужасяващи са били последните й мигове?
И ето сега… нов въпрос: дали пък не се е измъкнала по някакъв начин от онази гора?
Насочвам мисълта си към Люси. Представям си какво е изпитала при вида на своя любим баща, който си пръсва мозъка. Какви мисли не й дават покой по повод всичко, което стана напоследък. Ще ми се да я чуя, да й кажа нещо, да я поуспокоя.
На вратата се чука.
— Влез.
Очаквам сестрата. Не е тя. Появява се Мюз. Усмихвам й се. Очаквам усмивка в отговор. Няма такава. Невъзможно е да си представи човек по-затворен израз за едно лице.
— Не гледай така печално — обаждам се аз. — Нищо ми няма.
Мюз приближава до леглото. Изражението й не се променя.
— Викам…
— Говорих вече с лекаря. Смята, че може и да не нощуваш тук.
— Защо е тогава тази печална физиономия?
Мюз примъква един стол към леглото.
— Трябва да поговорим.
И по-рано съм виждал тази физиономия на Лорън Мюз.
Това е ловджийската й мутра. Тя сякаш казва: „Сега вече ще го пипва копелето“. Освен това допълва: „Само опитай да ме излъжеш и ще видиш какво ще ти се случи“. Виждал съм това лице, обърнато към убийци и насилници, към крадци на коли и улични бандити. Сега то е обърнато към мен.
— Какво ти става?
Изражението й не се променя.
— Как мина с Рая Сингх?
— Почти както си го представяхме. — Осведомявам я на бърза ръка, защото да си дрънкаме в тоя момент за Рая ми се струва чисто губене на време. — Но голямата новина е друга: посети ме сестрата на Джил Перес. Каза, че Камил е жива.
Забелязвам известна промяна върху лицето й. Много е добра, дума да няма, но и аз не падам по-долу. Смята се, че истината остава върху лицето за най-много десета от секундата, но аз я долавям. Тя не е много изненадана от казаното. Но все пак успявам да я поразтърся.
— Какво става, Мюз?
— Днес говорих с шериф Лоуъл.
Смръщвам вежди.
— Че той още ли не се е пенсионирал?
— Не е.
Понечвам да я попитам защо го е търсила, но ми е известна нейната методичност. Би било съвсем нормално за нея да подхване нещата от самото начало. От друга страна, това отчасти обяснява държанието й към мен.
— Нека позная — казвам аз, — той смята, че лъготя относно онази нощ.
Мюз не потвърждава и не отрича моето предположение.
— Малко е странно, не мислиш ли — казва тя, — да напуснеш поста си точно през тази нощ?
— Причината ти е известна. Чела си онези дневници.
— Да, четох ги. Измъкнал си се в гората с приятелката си. А след това си искал да й спестиш неприятностите.
— Точно така.
— Но в тези дневници се казва още, че си бил цял в кръв И това ли е истина?
Поглеждам я втренчено.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Правя се, че не си ми шеф.
Мъча се да седна. Шевът отстрани на тялото ми боли, та се къса.
— Каза ли ти Лоуъл, че съм бил заподозрян?
— Не е нужно. А и за мен изобщо не е нужно да си бил заподозрян във връзка със събитията от онази нощ. То е ясно, че си излъгал.
— Закрилях Люси. Това вече го знаеш.
— Знам онова, което ти си ми казал. Това е така. Но я се постави на мое място. Трябва да водя това разследване без предварителна хипотеза и без пристрастие. На мое място не би ли си задал същите въпроси?
Мисля по това.
— Добре, разбирам те. Карай нататък. Питай ме каквото ти дойде наум.
— Сестра ти била ли е бременна някога?
Оставам като гръмнат. Въпросът ме поразява като прав удар в лицето. Може би тя това и цели.
— Ти сериозно ли?
— Най-сериозно.
— Откъде ти хрумна подобен въпрос?
— Просто отговори.
— Не, сестра ми не е забременявала.
— Сигурен ли си?
— Мисля, че щях да знам.
— Наистина ли? — повтаря тя.
— Нищо не разбирам. Защо ме питаш това?
— Известни са случаи, когато момичетата скриват от близките си това обстоятелство. Знаеш го много добре. Имали сме и случай, при който самото момиче не знаеше, че е бременно, до момента, когато й започнаха болките. Не си ли спомняш?
Спомних си.
— Виж какво, Мюз. Говоря ти като началник. Защо ме питаш дали сестра ми е била бременна?
