— Повече ме притеснява ударът в главата — продължава докторът.
— Но мога да си тръгна, нали?
— Нека поспите малко, какво ще кажете? Искам да видя как ще се чувствате след това. По-добре е да пренощувате при нас.
Понечвам да споря, но си давам сметка, че няма да спечеля нищо от прибирането вкъщи. Гади ми се, боли ме, натъртен съм. Сто на сто изглеждам ужасно и само ще изплаша Кара със собствения си вид.
В гората са намерили тяло. Още не мога да асимилирам тази мисъл.
Мюз изпрати по факса предварителните резултати от аутопсията. Все още не разполагат с кой знае какво, но е много трудно да се допусне, че трупът не е на сестра ми. Лоуъл и Мюз са направили задълбочено проучване в архивите на околните полицейски управления, за да разберат дали няма и други изчезнали жени, чиито описания да пасват с това на намереното тяло. Проучванията са останали без резултат — единственото сходство е със случая на моята сестра.
До момента патологът не е стигнал до извод по отношение причината за смъртта. Това не е нещо необичайно при скелети в подобно състояние. Ако е прерязал гърлото или я е изгорил жива, най-вероятно е изобщо да не се установи причината. Върху костите не би имало следи. Сухожилията и вътрешните органи са се превърнали отдавна в пир за най-различни паразити.
Съсредоточавам вниманието си върху основния проблем — разделената срамна кост.
Жертвата е раждала.
Отново се спирам на този въпрос. Питам се дали е възможно.
При нормални условия това обстоятелство би дало надежда трупът да се окаже не на сестра ми. Но ако не е, какви изводи следва да направя? Че в течение на същия отрязък от време е било убито друго момиче, за което нищо не е известно, и то е било погребано в района, където са заровени жертвите от лагера?
Не звучи много вероятно.
Нещо не достига. Много неща не достигат.
Вземам мобилния телефон. В стаята няма обхват, но аз изваждам номера на Йорк и го набирам по градската линия.
— Има ли нещо ново? — питам.
— Знаете ли колко е часът?
Не знам. Поглеждам часовника.
— Малко след десет — казвам аз. — Та има ли нещо ново?
Той въздъхва.
— Резултатите от балистичната експертиза потвърждават онова, което ни е вече известно. С пистолета на Силвърстейн е убит Джил Перес. И макар ДНК анализите да се нуждаят от няколко седмици, първоначалният оглед показва сходство на неговата кръв с откритата в задната част на фолксвагена. Ако прибегнем до спортната терминология, можем да кажем така: гейм, сет, мач.
— Люси какво мисли по въпроса?
— Според Дилън няма голяма полза от нея. Тя е в състояние на шок. Смята, че понеже баща й не бил добре, може би си е въобразил съществуването на някаква заплаха.
— Дилън приема ли подобна версия?
— Да, разбира се. Защо не? При всички положения нашият случай е приключен. Вие как се чувствате?
— Превъзходно.
— И Дилън го простреляха един път.
— Само един?
— Добро попадение. Както и да е, той до ден-днешен показва белега на всяка срещната жена. Възбуждало ги, както разправя. Не забравяйте това.
— Наръчник по сваляне на Дилън. Благодаря.
— Познайте какво им казва, след като видят белега.
— Ей, малката, и не искаш ли да ти покажи пищова?
— Браво, как се сетихте?
— Люси накъде тръгна, след като се разделихте?
— Закарахме я у тях в градчето.
— Добре, благодаря.
Прекъсвам и набирам номера на Люси. Обажда ми се телефонният секретар. Оставям съобщение. След това звъня на Мюз по мобилния.
— Къде си? — питам.
— На път за вкъщи, защо?
— Мислех си, че няма да е зле да ако отскочиш до Рестън и да разпиташ Люси.
— Вече ходих.
— И?
— Не ми отвори. Но вътре светеше. Там беше.
— Дали е добре?
— Откъде да знам?
Това не ми харесва. Баща й загина, а тя е сама в жилището си.
— На какво разстояние си от болницата?
— Четвърт час.
— Какво ще кажеш да минеш и да ме вземеш?
— Разрешиха ли ти?
— Че кой ще ме спре? Само за малко.
— Да разбирам ли, че моят шеф иска от мен да го откарам до дома на приятелката му?
— Не. Аз, областният прокурор, те моля да ме закараш в дома на основен свидетел при неотдавнашен случай на убийство.
— И в единия случай, и в другия — отвръща Мюз — смятай, че съм почти пристигнала.
Никой не прави опит да ми попречи на излизане от болницата.
Не се чувствам добре, но знам и по-лошо. Притеснявам се за Люси и се убеждавам с все по-голяма увереност, че става дума за нещо повече от обикновено притеснение.
Тя ми липсва.
Липсва ми по начина, по който ни липсва някой, в когото започваме да се влюбваме. Бих могъл да смекча донякъде това изявление, като кажа, че емоциите ми са пренапрегнати от всичко случило се до момента, че върху тях влияе носталгията по отминали времена, по-добри и невинни, времена когато родителите ми и моята сестра са все още живи и, нека бъда проклет, когато моята жена е все още жива и здрава, хубава и щастлива. Само че не е така.
Харесва ми да съм с Люси. Харесва ми начинът, по който се чувствам. Харесва ми да бъда с нея така, както ни се харесва присъствието на някого, в когото се влюбваме. Няма нужда от повече обяснения.
Мюз пристига. Колата й е миниатюрна. Не си падам много по колите и не знам какъв модел е нейната, но при всички случаи вони непоносимо на цигари. Тя сигурно забелязва гримасата ми, защото обяснява:
— Майка ми е заклета пушачка.
— Ъхъ.
— Живее при мен. Само временно. Докато срещне съпруг Номер пет. А дотогава ще й повтарям да не ми пуши в колата.
— А тя не ти обръща внимание.
— Не само. Мисля дори, че именно моето натякване я кара да пуши още повече. Същото прави и у дома. Прибирам се, отварям вратата и все едно ми запращат кофа пепел в лицето.
Иска ми се да кара по-бързо.
— Ще се оправиш ли до утре за съда? — пита тя.
— Сигурно.
— Съдия Пиърс иска да се срещне със страните в кабинета си.
— Имаш ли представа защо?
