— Той влезе в къщата. Не си спомням…
Бентън я гледаше и мълчеше.
— Луси го пусна в къщата.
Бентън не искаше да я притиска, но същевременно беше твърдо решен да не й позволява да лъже и заблуждава.
— Не — поклати глава той. — Луси не го е пуснала в къщата. Никой не го е пуснал. Успял е да се промъкне, защото задната врата е била отворена, а алармата — изключена. Вече обсъдихме този въпрос. Спомняш ли си защо задната врата е била отворена, а алармата изключена?
Ръцете й застинаха, очите й останаха приковани в един от пръстите на краката.
— И това го обсъдихме — меко й напомни той.
— Бях болна от грип — промълви Хенри, премествайки поглед върху друг пръст. — Бях болна, а тя не беше у дома. Тресеше ме и затова излязох навън, да се сгрея на слънцето. Забравих да заключа вратата и да задействам алармата. Тресеше ме и забравих. И Луси ме обвини…
Той отпи глътка от чашата си. Кафето беше изстинало. В планината около Аспен, Колорадо, течностите не остават дълго време топли.
— Луси каза ли, че вината е твоя?
— Тя мисли така. — Очите на Хенри се плъзнаха по лицето му и спряха върху прозореца над него. — Мисли, че съм виновна за всичко.
— Никога не ми е казвала подобно нещо — поклати глава Бентън, после махна с ръка: — Но нека се върнем на сънищата ти. Тези, които си сънувала тази нощ…
Хенри примигна и отново потърка големия пръст на крака си.
— Боли ли те?
Жената кимна.
— Съжалявам. Искаш ли да му сложим нещо?
— Нищо не помага — поклати глава тя.
Нямаше предвид големия пръст на десния си крак, но правеше връзка с неотдавнашното му счупване и сегашните усилия на Бентън да я закриля на едно място, отдалечено на хиляда и петстотин километра от Помпано Бийч, Флорида, където тя за малко не умря. Очите й светнаха.
— Вървях по някаква пътека… От едната страна имаше почти отвесна каменна стена, тук-там прорязана от дълбоки пукнатини. Не знам защо реших да се пъхна в една от тях и веднага се заклещих… — Дишането й се ускори, треперещата й ръка се вдигна да отметне един рус кичур, паднал над очите й: — Оказах се притисната между скалите. Не можех да помръдна, трудно ми беше дори да дишам. Не можех да се освободя сама, чуждата помощ също не вършеше работа. Под душа изведнъж си спомних този сън. Водата шибаше лицето ми с безпощадните си струи. Задържах дъх и тогава изплува сънят…
— Някой направи ли опит да те измъкне? — попита Бентън, без да реагира на ужаса й, нито да отсъжда дали този ужас е бил истински или фалшив. С нея беше така — познанията му бяха минимални.
Тя седеше абсолютно неподвижно на стола и правеше опити да си поеме дъх.
— Каза, че никой не е бил в състояние да те измъкне — продължи със спокоен глас Бентън, прибягвайки до онзи умиротворяващ тон, който използваше, откакто й беше станал съветник. — Имаше ли и други хора там?
— Не зная.
Той търпеливо зачака. Ако борбата й за въздух продължи, щеше да се наложи да предприеме нещо. Но засега чакаше, въоръжен с търпение. Като ловец в засада.
— Не мога да си спомня. Не знам защо, но за момент си помислих, че някой… помислих го в съня си, разбира се… Че някой ще разбие скалата, може би с пикел, брадвичка, или нещо друго… После си казах: няма да стане. Скалата е прекалено твърда. Никой не може да ме измъкне от прегръдката й и аз ще умра в нея. Знаех, че ще умра, и тази мисъл беше непоносима. Вероятно по тази причина сънят прекъсна… — Треперенето и битката за кислород се прекратиха внезапно, вероятно както когато се е събудила… Хенри напълни дробовете, си с въздух и тялото й се отпусна. Очите й бавно се фокусираха върху лицето на Бентън, а устните й тихо промълвиха: — Беше ужасно!
— Сигурно е било ужасно — кимна той. — Аз самият не познавам нищо по-страшно от невъзможността да дишаш…
Тя вдигна ръка и я притисна до сърцето си:
— Гърдите ми не бяха в състояние да помръднат. Дишах плитко, едва-едва… А след това и тази сила ме напусна…
— Никой не е достатъчно силен, за да отмести планинска скала — каза той.
— Не можех да дишам…
Нападателят вероятно се е опитал да я удуши, рече си Бентън и извика в съзнанието си фотографиите. Мислено ги вдигаше пред очите си и разглеждаше нараняванията на Хенри, опитвайки се да ги свърже с това, което току-що му беше разказала. Видя кръвта, която течеше от носа й и цапаше бузите й и чаршафа под нея. Голото й тяло лежеше по корем на леглото, ръцете й бяха протегнати над главата, с дланите надолу. Краката й бяха прегънати, единият повече от другия…
Напрегна паметта си и пред очите му се появи друга снимка. Хенри стана от стола с обяснението, че ще отиде да си сипе още малко кафе. Бентън обработи информацията почти едновременно с факта, че пистолетът се намира в кухненския шкаф. За щастие тя не знаеше точно къде, тъй като беше застанал с гръб, когато се зае да скрие оръжието. Наблюдаваше я и се опитваше да отгатне какво прави, докато същевременно разглеждаше белезите по тялото й, оставени от различните рани. Отгоре ръцете й бяха червени, защото той (или тя) — Бентън така и не успя да определи пола на нападателя — беше им причинил умишлени наранявания. Имаше няколко охлузвания в горната им част, близо до раменете, подобни зачервени петна се виждаха и по гърба. През последвалите дни червенината от спуканите кръвоносни съдове непосредствено под повърхността на кожата постепенно потъмня и стана пурпурна.
Бентън я наблюдаваше как си налива кафе. Пред очите му изплува безжизненото й тяло, запечатано върху фотографската плака. Това, че тялото беше красиво, не му правеше никакво впечатление. Отбеляза го като факт, може би красотата й е пробудила желанието за насилие у човека, опитал се да я убие. Хенри бе слаба, но в никакъв случай кльощава. Гърдите и интимното й окосмяване бяха развити абсолютно нормално и не биха привлекли вниманието на педофил. В момента на нападението тя е била сексуално активна.
Гледаше я как се връща към коженото кресло, стиснала с две ръце чашата си. Несъобразителността й изобщо не го безпокоеше. Възпитаният човек би попитал дали и той желае още кафе, но Хенри беше сред най-егоистичните и безчувствени хора, които познаваше. И преди нападението е била такава, и след нападението щеше да си бъде все същата егоистка. Най-добре би било, ако не се доближава повече до Луси… С лека въздишка си напомни, че няма право нито да пожелава такова нещо, нито да съдейства за превръщането му във факт.
— Хенри — промърмори той, докато ставаше да си налее допълнителна порция кафе. — Тази сутрин готова ли си да направим един преглед на фактите?
— Да, но нищо не мога да си спомня — каза тя. — Знам, че не ми вярваш, но…
— Защо си убедена в това? — Наля си кафе и бавно се върна в дневната.
— Докторът не ми повярва…
— О, докторът. Той наистина каза, че не ти вярва… — Отново зае мястото си на дивана. — Мисля, че знаеш какво е мнението ми за този доктор, но ще ти го припомня още веднъж. Човекът възприема жените като истерички. Не ги харесва и не ги уважава, страхува се от тях. Той е лекар в „Бърза помощ“ и няма никаква представа за насилниците и техните жертви.
— Мисли, че сама съм си причинила всичко това! — гневно изсъска Хенри. — Чух как го споделя със сестрата.
Бентън беше внимателен с реакцията си. Хенри му предлагаше нова информация. Оставаше му да се надява, че тя отговаря на истината.
— Разкажи ми — рече. — Много бих искал да чуя какво е казал на сестрата…
— Би трябвало да го дам под съд тоя задник! — добави все така гневно тя.
Бентън запази мълчание и бавно отпи от кафето си.
