„Е, значи си надникнал в банята ми — каза Луси на звяра. — Застанал си в средата на мраморния под и си разглеждал ваната ми. Вероятно никога преди не си виждал такава вана. Може би си си представил как в нея се изтяга някоя гола жена, спокойна и отпусната, без да знае, че скоро ще я убиеш. Ако това са били фантазиите ти, значи никак не си оригинален…“
Излезе от банята и се спусна по стълбите до втория етаж, където спеше и където се намираше кабинетът й.
От другата страна на уютния киносалон имаше една просторна спалня за гости, която Луси беше превърнала в библиотека с вградени лавици. Прозорците й бяха напълно затъмнени. Дори лятно време тук цареше такъв мрак, че спокойно можеше да се прояви фотолента. Протегна ръка и включи осветлението. Пред очите й се появиха стотици справочници и папки с изрезки, с които бяха отрупани лавиците. Върху дългата маса в средата на помещението беше подредено лабораторно оборудване. На масата до стената бе поставен един краймсайт-отражател6, който приличаше на ръчно изработен телескоп върху триножник. До него лежеше запечатана торбичка за веществени доказателства, в която се мъдреше рисунката на окото.
Луси се приближи до масата и нахлузи чифт лабораторни ръкавици, които измъкна от една отворена кутия. Най-голямата й надежда за пръстови отпечатъци беше лепенката, но нея щеше да изследва най- накрая, тъй като химикалите щяха да променят както хартията, така и самата лепенка. Беше си направила труда да посипе с талк цялата задна врата й прозорчето до нея, но не успя да снеме нито един ясен отпечатък, само няколко размазани петна. А дори да бе открила такъв, той вероятно щеше да се окаже на градинаря, на Руди или на нея самата — разбира се, ако не броим последния мияч на прозорци, повикан по телефона. При всички случаи отпечатъците извън къщата не означаваха кой знае какво, важна беше рисунката. Щракна ключалките на черно куфарче с пълнеж от изолационна пяна и внимателно извади ултравиолетовия пулсатор SKSUV–30. Занесе го на масата и го включи в специалния токоизправител, който осигуряваше равномерното напрежение в мрежата. Натисна един бутон и включи високочестотната ултравиолетова светлина, действаща в късовълновия диапазон. Накрая включи и краймсайт-отражателя, който тихо забръмча.
Пръстите й сръчно разпечатаха торбичката за веществени доказателства, хванаха края на бялото листче и го измъкнаха навън. Вдигна го над главата си и започна да го изследва на светлината на лампата. Нарисуваното с молив око се втренчи в нея. Върху бялото листче липсваха водни знаци. Беше изработено от милиони фибри евтин хартиен пулп. Изрисуваното с молив око избледня в момента, в който тя свали листчето и го сложи в средата на бюрото. Звярът беше залепил рисунката си на обратно — така, че окото да гледа през стъклото и навътре в къщата. Луси си сложи си чифт оранжеви защитни очила и нагласи рисунката под специалните обективи на отражателя, които се произвеждаха само за военни цели. Надвеси се над окуляра и бавно започна да върти фокусиращата шайба. Ултравиолетовата апертура постепенно обхвана зоната на изследване. Лявата й ръка започна леко и прецизно да насочва ултравиолетовия лъч към обекта, осъществявайки едва забележими корекции с цел да запази подходящия ъгъл. Листът хартия бавно се плъзгаше към зоната за изследване. Надяваше се, че апаратурата ще успее да хване отпечатъците — разбира се, ако има такива, просто за да избегне употребата на разрушителни химикали като нинхидрин и цианоакрилат. Попаднала под ултравиолетовите лъчи, хартията придоби призрачнозеленикав цвят.
С върха на нокътя си Луси побутна листчето и освободи мястото под окуляра за лепенката. Нищо, помисли си с въздишка тя. Няма дори петънце. Би могла да опита с розилинов хлорид или друг сходен химикал, но това щеше да стане по-късно. Седна на стола пред бюрото и се втренчи в окото. Беше си едно съвсем обикновено око, с ирис и зеница, над което стърчаха дълги мигли. Око на жена, каза си тя. По всяка вероятност нарисувано с мек графит номер 2. Включи цифровата фотокамера и направи поредица от снимки на всички увеличени от обективите части на рисунката. После ги прехвърли в компютъра.
Някъде долу се разнесе тихото бучене на електромотора, с който се вдигаше гаражната врата. Луси изключи ултравиолетовата лампа и отражателя, а рисунката пъхна обратно в найлоновата торбичка за доказателства. Видеомониторът върху бюрото показа как Руди вкарва ферарито на заден ход в гаража. Докато затваряше вратата на библиотеката и се спускаше по стълбите, Луси се опита да реши какво да прави с него. Във въображението си го видя как става и си тръгва, без да се интересува какво ще стане с нея и тайната империя, която беше изградила. Това щеше да е удар, ще го последват шокът и болката, след което всичко ще премине. Такива бяха мислите, които минаваха през главата й, докато отваряше вратата на кухнята. Той вече беше там. Протегна ръка и й подаде ключовете от колата. Държеше ги така, както би държал опашката на умряла мишка.
— Мисля, че трябва да извикаме полиция — подхвърли тя, докато прибираше ключовете. — Защото, технически погледнато, това си е извънредна ситуация.
— Значи не си открила нито отпечатъци, нито нещо друго от значение — каза той.
— С тази апаратура — не — кимна Луси. — Но ако полицията не прибере рисунката, мисля да я обработя с химикали. Бих предпочела да не я вземат и ще направя всичко възможно да я задържа. Но се налага да ги повикаме… Забеляза ли нещо необичайно навън? — прекоси кухнята, за да отиде до телефона на стената. — Разбира се, освен жените, които тичат край пътя в момента, в който те видят да минаваш… — Погледна към клавиатурата и набра 911.
— Значи отпечатъци няма — промърмори Руди. — Е, предполагам, че трябва да стигнем докрай… Какво ще кажеш за следите от молива върху хартията?
— Искам да съобщя за незаконно проникване — каза тя, докато поклащаше глава в отговор на въпроса му.
— В момента въпросната личност намира ли се в границите на имота, госпожо? — попита с професионален глас телефонистката.
— Не — отвърна Луси. — Но мисля, че това може да има отношение към едно друго незаконно проникване, за което сте уведомени.
Телефонистката провери адреса и поиска името на човека, подал оплакването, тъй като на екрана й се беше изписала фирмата, на чието име Луси беше регистрирала имота. Самата тя не си го спомняше, тъй като притежаваше доста недвижими имоти, всичките регистрирани на подставени имена и фирми.
— Името ми е Тина Франкс.
Така се беше представила и когато извика полицията в деня на нападението над Хенри. След това продиктува и адреса си — тоест адреса на Тина Франкс.
— Госпожо, веднага изпращам патрулна кола — съобщи й операторката.
— Добре. Случайно да знаете дали е на работа ръководителят на следствена група Джон Далесио? — Луси говореше с жената свободно, без никакво притеснение. — Смятам, че би проявил интерес към този случай, тъй като беше на местопрестъплението и миналия път и знае за какво става въпрос… — Наведе се и взе две ябълки от купата на кухненската маса.
Руди само извъртя очи. С това искаше да покаже, че може да се свърже със старши детектив Джон Далесио доста по-бързо от дежурната операторка. Луси само се усмихна, изтърка една от ябълките в дънките си и му я подхвърли. Захапа другата и зачака със слушалка на ухото, сякаш беше влязла във връзка с кварталния ресторант, химическо чистене или някой от складовете на „Хоум Депо“, а не с шерифската служба на район Броуърд.
— Помните ли кой детектив се яви при първото ви оплакване за незаконно проникване? — попита операторката. — Обикновено влизаме в контакт с него, а не с ръководителя на следствената група…
— Знам само, че контактувах с ръководителя на следствена група Далесио — отвърна Луси. — Мисля, че детектив изобщо не е идвал тук, появи се едва в болницата.
— При мен е отбелязано, че днес Далесио е в почивка, но бих могла да му оставя съобщение — каза жената. В гласа й се долови лека несигурност, сякаш не познаваше никакъв следовател с това име и нямаше представа къде да го търси. Ръководителят на следствена група Далесио съществуваше единствено в компютрите, станали обект на хакерско внимание от страна на Луси или подчинените й. Сред тях беше и този на район Броуърд.
— Добре, благодаря — отвърна тя. — Имам му картичката, ще му звънна сама.
Остави слушалката, изправи се в средата на кухнята с ябълка в ръка и погледна към Руди, който ръфаше своята.
— Доста смешна работа, ако се замисли човек — подхвърли, надявайки се Руди да прояви по-ведро
