— Фотографирал си абсолютно всичко.
Това не беше въпрос, а констатация. Скарпета беше сигурна, че колегата й е постъпил точно по този начин.
— Хей, забрави ли кой ми е учителят? — усмихна се Филдинг.
Тя му хвърли кратък поглед, но замълча. Това, на което го беше обучавала, едва ли се изчерпваше само със стриктното заснемане на пристигащите трупове.
— С удоволствие констатирам, че не си пропуснал абсолютно нищо, свързано с езика — каза след проточилата се пауза Скарпета, след което пусна органа обратно в плика, при другите почернели и вмирисани вътрешности на Джили Полсън. — Сега нека я обърнем, защото ще се наложи да я извадим от чувала…
Направиха го на етапи. Филдинг хвана тялото под мишниците и го повдигна, а Скарпета издърпа чувала изпод него. След това той го обърна на една страна, давайки й възможност да сгъне вдървения найлон и да го положи в края на носилката. Едновременно видяха охлузванията по гърба на момичето.
— Проклет да бъда! — нервно прошепна Филдинг. Всъщност, охлузването беше единично и доста леко, имаше размерите на сребърен долар и се намираше в лявата част на гърба, точно под плешката.
— Заклевам се, че когато я аутопсирах, това нещо го нямаше! — промълви Филдинг, докато се навеждаше, за да разгледа белега по-добре. — По дяволите! Не мога да повярвам, че съм го пропуснал!
— Знаеш как е — промърмори Скарпета, предпочитайки да не изказва мнение. Нямаше смисъл да го критикува, просто защото вече беше късно. — След аутопсията контузиите винаги стават по-отчетливи.
Взе един скалпел от количката до себе си и направи дълбок срез напреко на зачервената област. С това искаше да провери дали не става въпрос за обезцветяване на околните тъкани след настъпването на смъртта. В такъв случай петното би трябвало да е съвсем повърхностно, но то не беше такова. Кръвта беше попила дълбоко в подкожната тъкан, което означаваше, че някаква травма е причинила спукване на кръвоносен съд — когато в тялото все още е имало кръвно налягане. Всъщност това беше всичко, което можеше да се каже за охлузването или контузията: множество малки кръвоносни съдове, спукани или смачкани от някакъв удар и изпуснали съдържанието си. Филдинг постави двайсетсантиметрова пластмасова линийка успоредно със срязаната червеникава тъкан и започна да прави снимки.
— Да ми кажеш нещо за чаршафите от леглото й? — вдигана глава Скарпета. — Провери ли ги?
— Изобщо не съм ги виждал. Ченгетата са ги предали направо в лабораторията. Но върху тях, както вече ти казах, не е открита семенна течност. Мамка му, още не мога да повярвам, че съм пропуснал това натъртване!
— Дай да ги попитаме дали върху чаршафите не е имало течност от белодробен оток… Ако са открили такава, трябва да бъде изстъргана и изследвана за респираторен епител. Наличието му ще потвърди хипотезата за смърт от задушаване.
— Мамка му! — продължаваше да се тръшка Филдинг. — Как е възможно да пропусна такова нещо?! Значи си на мнение, че става въпрос за убийство, така ли?
— Мисля, че някой се е тръшнал върху нея — отвърна Скарпета. — Лежала е по корем, а нападателят е забил едно коляно в кръста й, проснал се е с цялата си тежест върху нея, притискайки ръцете й високо горе и встрани от главата. Дланите й са били обърнати надолу, към леглото. Това обяснява охлузванията по горната им част и по гърба й. Според мен става въпрос за механично задушаване, тоест за предумишлено убийство. Когато някой се стовари на гърба или гърдите ти, трудно можеш да дишаш, нали? Наистина ужасна смърт…
14.
Съседката живееше в къща с плосък покрив и кръгла фасада от бетон и стъкло, която се сливаше хармонично с природата, приближавайки се максимално до водата, земята и небето. Такива къщи Луси беше виждала във Финландия. Вечер постройката светеше като гигантски фенер.
В двора имаше фонтанче, а между палмите и кактусите около него бяха монтирани разноцветни прожектори, използвани за различните празници. До двойната стъклена врата се мръщеше един напомпан с въздух Гринч7, когото на друго място Луси би възприела с подобаващо чувство за хумор. В горния ляв край на рамката беше монтирана камера, която би трябвало да е незабележима. Натисна звънеца с ясната представа за физиономията си, проектирана върху екрана на охранителния монитор. Никой не отговори и тя позвъни повторно. В къщата продължаваше да цари пълна тишина.
„Така. Добре. Знам, че си си у дома, защото вестникът пред вратата го няма и пощенската кутия е празна — рече си Луси. — Знам, че ме наблюдаваш отнякъде, вероятно от кухнята, седнала пред монитора и увеличила звука в слушалките си докрай — просто за да провериш дишам ли, говоря ли си сама… В случая обаче имаш възможност да се увериш, че правя и двете, идиотка такава. Затова по-добре отваряй вратата, иначе ще стоя тук цял ден!“
Това продължи някъде около пет минути. Луси чакаше пред тежката стъклена врата, представяйки си какво вижда жената на екрана си. В крайна сметка стигна до заключението, че в никакъв случай не изглежда заплашително, облечена в дънки, тениска, маратонки и малка раничка на гърба. В замяна на това със сигурност дразнеше домакинята, тъй като пръстът й продължаваше да натиска копчето на звънеца. От друга страна, дамата можеше да е под душа, може би изобщо не поглеждаше към видеомонитора. Луси натисна звънеца още веднъж, но вече знаеше, че собственичката на имота няма да отвори. „Знаех си, че ще постъпиш точно така, идиотка такава — безгласно рече тя. — Дори инфаркт да бях получила пред проклетата ти камера, пак нямаше да отвориш. Май ще трябва да използвам метода на принудата…“ Спомни си как само преди два часа Руди изкара акъла на онзи латиноамериканец с фалшивите си документи и реши, че може да опита същия номер и тук. Бръкна с два пръста в задния джоб на плътно прилепналите дънки и измъкна тънък портфейл от черна кожа. Разтвори го и показа значката си на не толкова дискретната камера.
— Отворете, полиция — изрече отчетливо тя. — Не изпадайте в паника. Живея в съседната къща, но съм полицай. Моля, отворете. — Гарнира това представяне с ново продължително натискане на звънеца, продължавайки да държи значката си точно пред миниатюрната камера.
— Ослепителните лъчи на слънцето я принудиха да присвие очи, топлината ставаше нетърпима. Изчака още малко с напрегнат слух, но не долови нищо. В момента, в който се готвеше да прибере значката, отнякъде екна плътен глас, сякаш Бог се беше превъплътил в жената кучка.
— Какво желаете?
— Гласът идваше от почти незабележим високоговорител, монтиран до почти незабележимата камера върху горната рамка на вратата.
— Някой е проникнал с взлом в дома ми, госпожо — отговори Луси. — Мисля си, че бихте искали да чуете какво се е случило на съседите ви…
— Казахте, че сте от полицията — обвини я враждебният глас с южняшки акцент.
— Това също е вярно.
— Как така?
— Работя в полицията и съм ви съседка — поясни Луси. — Името ми е Тина. Много бих искала да отворите вратата…
Пауза. Само десетина секунди по-късно от вътрешността на къщата се появи неясна фигура, която заплува към вратата. Постепенно фигурата се превърна в жена на около четиридесет, в тренировъчен екип за тенис и бели маратонки. Изключването на алармената система и дърпането на резетата й отне ужасно много време, но тя все пак се справи и отвори едното крило на стъклената врата. В първия момент не прояви желание да покани Луси, а се изпречи насреща й и я дари с враждебен поглед.
— Казвайте по-бързо — рече дамата. — Не контактувам с непознати и не се интересувам от съседите си. Тук съм, защото не искам съседи, а по-скоро място, където да намеря уединение…
— Кое по-точно е мястото? — вдигна вежди Луси, автоматично загрявайки за предстоящото спречкване. Безпогрешно позна, че насреща й стои типична представителка на богатите егоисти, с които напоследък се беше напълнила страната. И пак така безпогрешно избра ролята на леко досадна наивница. — Кварталът
