господин Уитби, пострадалия тракторист. Но аз не виждам как е възможно това, освен ако нещо не се е объркало. Тук му е мястото да попитам защо изобщо сте търсили улики по случая „Уитби“. Той е жертва на инцидент, а не на убийство. Поправете ме, ако греша…
— Не мога да се закълна — отвърна Филдинг. Ръцете и лицето му бяха толкова червени, че просто бяха страшни за гледане. — Бил е премазан, но все още не е доказано как точно е станало това. Не съм бил свидетел на смъртта му, затова взех проба от раната на лицето му, с цел да проверя дали има следи от определени вещества — например грес… Целта беше да разполагаме с някакви конкретни улики, ако някой изведнъж заяви, че господин Уитби не е станал жертва на нещастен случай, а е бил нападнат и ударен с нещо тежко…
— За какво говорите? — изръмжа Марино. — Какви улики? — Гласът му прозвуча изненадващо спокойно за човек, който току-що бе задръстил организма си с опасни количества захар.
— Ако трябва да бъда честен, бих казал, че това не е ваша работа — заяви доктор Маркъс. — Примирявам се с присъствието ви тук, защото колежката ви явно държи да ви мъкне навсякъде… В замяна обаче искам да обещаете, че чутото в тази стая ще си остане тук…
— Искането ви се отхвърля — отвърна Марино, после се обърна към специален агент Уебър и на лицето му се появи усмивка: — На какво дължим удоволствието? Едно време познавах командира на морските пехотинци, разположени при вас… Странно, но много хора забравят, че базата в Куонтико е била създадена не за ФБР, а за специалните части на морската пехота. Познато ли ви е името Бентън Уесли?
— Разбира се.
— А да сте чели глупостите, които е написал за изготвянето на профил?
— Познавам отблизо неговото творчество — отговори агент Уебър и опипа адвокатския бележник пред себе си. Ноктите й бяха добре поддържани, с отличен кървавочервен маникюр.
— Много добре. Значи сте запозната с мнението му, че правенето на профил е толкова достоверно, колкото и гледането на кафе…
Специален агент Уебър се извърна към доктор Маркъс.
— Не съм тук, за да бъда обиждана! — рече тя с тих, но решителен глас.
— В никакъв случай не съм имал намерение да го правя! — размаха ръце Марино. — Убеден съм, че един експерт по криминологични профили от ФБР има какво да ни каже за новооткритите улики!
— Достатъчно! — почервеня доктор Маркъс. — Ако не се държите като професионалист, ще бъда принуден да ви помоля да напуснете!
— Не, не, в никакъв случай! Не ми обръщайте внимание. Ще си седя на задните части и ще бъда добре момче, обещавам!
Джак Филдинг бавно поклати глава и отново заби поглед в папката пред себе си.
— Нека продължа аз — намеси се Скарпета, зарязала опитите си да бъде любезна и дипломатична. — Доктор Маркъс, вие за пръв път споменавате за улики по случая „Джили Полсън“. Повикахте ме в Ричмънд, за да ви помогна при разрешаването тъкмо на този случай, но пропускате да ми съобщите за наличието на улики? — очите й се спряха върху лицето на главния съдебен лекар, а след това бавно се преместиха върху Филдинг.
— Не питай мен — поклати глава той. — Аз направих първичната обработка, но това беше всичко. От лабораторията не ме потърсиха повече. Чух за тези улики вчера следобед, когато той — ръката му махна по посока на доктор Маркъс — подхвърли нещо, докато се качвах в колата си…
— И аз разбрах за тях едва вчера следобед — остро отвърна доктор Маркъс. — Благодарение на поредната шантава бележка на онзи, как му беше името… Айс, или Ийс, който все ме учи как да си върша работата… До този момент лабораторията не беше открила кой знае какво. Няколко косъма, известно количество отпадъци, сред които и люспи боя, които биха могли да са отвсякъде, включително и от автомобил. Или пък от вътрешността на къщата на Полсън, включително от детски велосипед или някаква играчка…
— Автомобилната боя се различава лесно — намеси се Скарпета. — А сравнението с вещи от вътрешността на къщата не би трябвало да ги затрудни…
— Работата е там, че няма ДНК — каза доктор Маркъс. — Взетите проби не носят такава информация. А ако подозираме убийство, ДНК пробите от вагината и устната кухина биха били от решаващо значение. Самият аз насочих вниманието си към евентуалното наличие на чужда ДНК, а не към появилите се Бог знае откъде люспи боя. Вчера следобед обаче получих имейл от секцията по трасология и благодарение на него се запознах със смайващата новина, че премазаният тракторист е носител на същите улики като Джили Полсън… — Очите му отново се спряха на доктор Филдинг.
— А как по-точно е станало това смесване на улики? — пожела да узнае Скарпета.
— Вие ми кажете — въздъхна доктор Маркъс и театрално вдигна ръце.
— Аз не виждам начин — отвърна тя. — Ние сменихме ръкавиците си, но това е без значение, тъй като не сме вземали повторни проби от Джили Полсън. Това би било чиста загуба на време, тъй като тялото й е било измито, аутопсирано и складирано във фризер за две седмици. Едва тогава е направена повторната аутопсия.
— Разбира се, че не е било необходимо да повтаряте изследването — кимна с пренебрежение доктор Маркъс. — Но доколкото разбирам, вие сте се върнали при тялото на Полсън още преди да сте приключили аутопсията на господин Уитби…
— Първо приключих с огледа на господин Уитби, а след това работих върху момичето — обади се Филдинг. — Не съм вземал проби, но дори и да го бях направил, по тялото й едва ли е имало някакви улики, които да бъдат прехвърлени на Уитби или някой друг…
— Нямам обяснение за всичко това — поклати глава доктор Маркъс. — Не знам какво, по дяволите, е станало, но нещо се е случило. Трябва да разгледаме всички възможни сценарии, защото ако не го сторим ние, ще го направят адвокатите. Разбира се, ако някой от случаите стигне до съда…
— Смъртта на Джили Полсън непременно ще стигне там — намеси се специален агент Уебър. Каза го така, сякаш беше роднина на мъртвото четиринайсетгодишно момиче. — Може би в лабораторията са объркали нещо — погрешно залепен етикет или заразена проба. Един и същ човек ли е обработвал двете проби?
— Да, обработил ги е Ийс или както там му беше името — промърмори доктор Маркъс. — Но без космите…
— Вече два пъти споменавате тези косми — отбеляза Скарпета. — Обяснете за какво става въпрос…
— Няколко косъма от жилището на Джили Полсън. Мисля, че са открити по чаршафите.
— Да се надяваме, че няма да се окажат на тракториста — изръмжа Марино. — А може би вие се надявате именно на това… Той е убил момичето, а после, обзет от чувство за вина, е легнал пред трактора си… Би било изключително добро изясняване на случая, всъщност и на двата.
Никой не се усмихна.
— Помолих чаршафите и завивките на Джили да бъдат проверени за епителни клетки от дихателните органи — рече Скарпета и впи поглед във Филдинг.
— И възглавницата — добави той. — Отговорът е да, те бяха проверени.
Скарпета замълча. Би трябвало да изпита облекчение. Наличието на биологични улики подкрепяше теорията, че Джили е била удушена, но тя се почувства дълбоко наранена от тази истина.
— Каква ужасна смърт! — прошепна. — Наистина ужасна!
— Извинете, но не пропускам ли нещо? — обади се специален агент Уебър.
— Детето е било убито — отговори Марино. — Не виждам какво друго бихте могли да изпуснете, да ви вземат мътните…
— Знаете ли, наистина не мога да понасям всичко това! — процеди Уебър, обръщайки се към доктор Маркъс.
— Така е — подкрепи я едрият полицай и пренебрежително огледа дребничкия Маркъс. — Но ако не ме изхвърлите оттук лично, възнамерявам да си стоя на стола и да приказвам каквото ми скимне, мамка му!
— Позволете ми да се възползвам от откровената посока, в която пое разговорът — намеси се Скарпета, обръщайки се към Уебър. — Бих искала да чуя директно от вас защо ФБР проявява интерес към случая
