очакванията ти. А днес най-неочаквано я засичаш в службата!
— Не е така.
— Тогава кажи как е.
— Сузи искаше да си поговори с някого, а аз имах нужда от информация — каза, извърнат към страничното стъкло. — И си помогнахме взаимно…
— Сузи?
— Тя ми помогна, нали? — с видимо притеснение продължи той. — Аз получих доста конкретна представа за този Департамент по вътрешната сигурност, за това какъв задник е бившият й съпруг, за гадните му номера, вероятно накарали ФБР да тръгне подире му…
— Вероятно? — Скарпета направи ляв завой по Франклин Стрийт, насочвайки се към първата си месторабота в Ричмънд — онази стара сграда, която в момента събаряха. — По време на заседанието беше доста по-категоричен — разбира се, ако това изобщо може да се нарече заседание. Нима изказваше само предположение? Какво искаш да кажеш с това „вероятно“?
— Снощи тя ме потърси на мобилния — обясни Марино. — Много неща са били унищожени преди нашата поява. При това не само в буквалния смисъл… — Очите му се насочиха към полуразрушената сграда, която бавно изплува пред очите им.
Гледката беше още по-жалка от преди. Всичко им изглеждаше някак смалено, уморено и незначително. Вероятно защото бяха свикнали с разрухата. Скарпета излезе на Четиринайсета улица, намали скоростта и започна да търси място за паркиране.
— Май ще се наложи да стигнем чак горе, до Кери — каза най-сетне тя. — На пресечка или две оттам има платен паркинг, разбира се, ако още е там…
— Зарежи паркинга — предложи Марино. — Прекарай колата срещу сградата и отбий встрани. Аз ще имам грижата да не ни закачат… — Пръстите му сръчно дръпнаха ципа на брезентовата чанта и измъкнаха червена табела с надпис „Главен съдебен лекар“, която кацна на челното стъкло.
— Как успя, за Бога? — ахна Скарпета. — Откъде я взе?
— Всичко може да се уреди, стига да отделиш малко време за приказки с момичетата от офиса — ухили се Марино.
— Адски си коварен — поклати глава Скарпета. — Никога не би ми минало през ума да потърся някоя от тези табели… — После си даде сметка, че преди години паркирането изобщо не беше такъв проблем и никога не им създаваше неудобства. Обикновено спираше колата където пожелае и никой не й правеше забележка, особено пък ако ставаше въпрос за присъствието й на някое местопрестъпление. Не я закачаха дори когато качваше колата си на тротоара пред съда, за да бъде навреме за поредното насрочено дело. Разбира се, и тогава имаше една малка червена табела с надпис „Главен съдебен лекар“, но тя беше постоянно прикрепена към бронята й. — Защо ти се обади госпожа Полсън снощи? — Езикът й не можа да се обърне и да нарече жената Сузи.
— Искаше да поговорим — отвърна Марино и отвори вратата. — Хайде, нека приключим с това… Но ти май трябваше да си обуеш ботуши…
28.
От предната вечер насам Марино не спираше да мисли за Сузи. Допадаше му начинът, по който носеше косата си — дълга точно толкова, че едва-едва да докосва раменете, харесваше и русия й цвят. Винаги си беше падал по блондинките.
Когато я видя за пръв път в къщата, му направиха впечатление извивката на бузата и сочните й устни. Както и начинът, по който го гледаше. Караше го да се чувства значим, важен и силен, от погледа й усещаше, че тя вярва в способността му да решава проблемите, въпреки че както и да се погледне, нейните проблеми бяха нерешими. Оставаше й да се обърне направо към Господ Бог, но и той едва ли би си мръднал пръста просто защото Господ Бог рядко се вълнува от това, което вълнува мъжете като Марино.
Най-много го привлече начинът, по който го гледаше. А после, когато заедно претърсваха стаята на Джили, усети топлината на тялото й и моментално разбра, че го чакат неприятности. Тежко му и горко, ако Скарпета надушеше какво става…
Двамата със Скарпета газеха през дълбоката червеникава кал. Той отново се учуди на способността й да се придвижва по тежки терени с най-обикновени, а понякога и елегантни обувки, без дори да ги изцапа и без да се оплаква. Червената кал жвакаше под тежките му черни ботуши, краката му непрекъснато се подхлъзваха, а тя дори не забелязваше, че няма ботуши. Носеше черни обувки с връзки и ниско токче, които отиваха на костюма й. Или доскоро бяха отивали, тъй като в момента бяха доста оплескани с червеникава кал, която бе успяла да изпръска маншетите на панталона и полите на дългото й палто. Но калта не можеше да ги спре и те бързо се приближаваха към полусрутената сграда.
Придвижването им не остана незабелязано и работниците постепенно спряха работа, наблюдавайки с учудване как двамата странници газят калта и се насочват право към центъра на разрушенията. Едър мъжага с каска се изпречи на пътя им. В ръцете му имаше някакви архитектурни планове, а след него бързаше още един мъж с каска. Този с чертежите размаха ръце към Марино и Скарпета, очевидно взел ги за заблудени туристи. Марино му направи знак да се приближи. Мъжът го стори, забеляза черната шапка с инициалите на лосанджелиската полиция и вниманието му моментално се изостри. Тая шапка май ще се окаже по-добра от всякакви пропуски и идентификационни табелки, помисли си Марино. Тя имаше грижата да го представя, при това толкова убедително, че изобщо не му се налагаше да показва фалшивите си документи. Освен това вършеше и много други неща.
— Следовател Марино — представи се той на едрия мъж. — А това е доктор Скарпета, съдебен патолог.
— О, вероятно сте тук заради Тед Уитби — сети се мъжът и поклати глава. — Още не мога да повярвам! Сигурно вече знаете за семейството му…
— Какво за семейството му? — погледна го с любопитство Марино.
— Жена му е бременна с първото им дете. За Тед това е втори брак… Както и да е… Виждате ли онзи тип там? — Посочи с ръка строителния кран, монтиран в непосредствена близост до сградата. От кабината му излизаше някакъв човек със сиви работни дрехи. — Това е Сам Стайлс, двамата с Тед имаха известни… хм… да ги наречем търкания… Съпругата на Тед твърди, че Сам е пуснал гюлето за разбиване на стени твърде близо до трактора на Тед и че това е причината той да падне и да бъде прегазен…
— Какво ви кара да мислите, че е паднал? — намеси се Скарпета.
Пита се какво всъщност е видяла, веднага позна Марино. Тя все още е убедена, че е видяла Тед Уитби непосредствено преди да бъде прегазен, но тогава той стоеше прав до трактора и човъркаше нещо в мотора… И може би щеше да се окаже абсолютно права. Марино я познаваше и беше сигурен, че наблюденията й са точни.
— Не го мисля аз, госпожо — отговори мъжът с чертежите. Беше горе-долу на възрастта на Марино, но с буйна коса и множество бръчици. Кожата му имаше здрав каубойски загар, а очите му бяха яркосини. — Това го твърди съпругата… всъщност вдовицата на Тед… Защото иска пари, разбира се. Тези неща винаги опират до пари. Не че не й съчувствам, но… Струва ми се гадно, когато някой умре, непременно да се търси виновен…
— А вие бяхте ли тук по време на инцидента? — попита Скарпета.
— Бях, при това само на стотина метра от мястото — кимна мъжът и посочи към десния ъгъл на постройката, или по-скоро към това, което беше останало от него.
— И видяхте всичко?
— Не, госпожо. Мисля, че никой не го е видял… Тед беше на паркинга отзад и човъркаше мотора, който често гаснеше. Предполагам, че го е запалил, без да иска, машината е тръгнала и точка по въпроса… И аз, като всички останали, видях как тракторът си върви, а в кабината няма никой. Спря се чак на портала, блъскайки се в онзи стълб, жълтия… А Тед лежеше на земята, зле премазан и облян в кръв. Положението му беше тежко…
— Беше ли в съзнание, когато стигнахте до него? — попита Скарпета, записвайки информацията в бележника си. На дълга каишка от рамото й висеше увит в найлон пластмасов планшет, който съдържаше специален скицник за маркиране на местопрестъпленията.
