— Получи ли съобщенията ми? От неделя вечерта до сега съм ти оставила четири.
— Получих ги.
— Нямаше да е зле да ми отговориш.
— Не си казала, че е 911.
Това беше кодът, който използваха в годините на пейджърите и сега с мобилните телефони — защото не бяха много сигурни. Луси използваше скремблери15 и бог знае още какво за сигурността на комуникациите и нямаше проблем да се оставят гласови съобщения.
— Не казвам, че е 911, когато е телефонно съобщение — поясни тя. — Как да го направя? След сигнала да кажа „девет–едно–едно“ ли?
— Имах предвид, че не си казала, че е спешно. За какво става въпрос?
— Върза ми тенекия. Имахме уговорка да прегледаме случая Суифт, помниш ли?
Беше приготвила и вечеря в негова чест, но не го спомена.
— Имах работа, пътувах.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде си бил и какво си правил?
— Карах новия си мотор.
— Цели два дни? И не си спирал да заредиш? Или да отидеш до тоалетната? Не намери време дори за едно обаждане?
Тя се облегна на големия кожен стол зад огромното бюро и се почувства малка, докато го гледаше.
— Просто ми играеш контра — каза тя. — Това е всичко.
— Защо трябва да ти давам отчет какво правя?
— Ако не за друго, защото съм шеф на отдела по криминалистика и съдебна медицина.
— Аз пък съм главен следовател, което спада към отдел тренировки и специални операции. Така че на практика съм подчинен на Луси, а не на теб.
— Луси не ти е началник.
— Май е по-добре да поговориш с нея за това.
— Разследванията са към отдела по криминалистика и съдебна медицина. Ти не си специален агент, Марино. Моят отдел ти плаща заплатата. На практика. — Идеше й да го разкъса на парчета, а знаеше, че не бива.
Той я гледаше с широкото си грубо лице, а огромните му дебели пръсти барабаняха по облегалката за ръцете. После кръстоса крака и започна да люлее горния крак в огромен ботуш „Харли Дейвидсън“.
— Задачата ти е да ми помагаш при моята работа — каза тя. — Ти си човекът, на когото разчитам най- много.
— По-добре обсъди това с Луси. — Той бавно барабанеше с пръсти по облегалката и люлееше крака си, а суровите му очи гледаха покрай нея. — Значи от мен се очаква да ти казвам всичко, а ти не ми казваш нищо. Правиш каквото си искаш и въобще не смяташ, че ми дължиш обяснение. Седя тук и те слушам как ме лъжеш, сякаш съм пълен идиот и няма да разбера. Не ми казваш нищо, освен ако не ти изнася.
— Аз не работя за теб, Марино — не успя да се сдържи тя. — Тъкмо обратното.
— Нима?
Лицето му почервеня, той се наведе към огромното й бюро и каза:
— Питай Луси. Тя притежава това проклето място. Тя плаща заплатите на всички. Питай я.
— Не е нужно да казвам, че не си присъствал на повечето от нашите обсъждания на случая Суифт — тя смени тона в опит да прекъсне назряващия двубой.
— Защо да си правя труда? Аз съм човекът с информацията.
— Надявахме се да я споделиш с нас. Всички работим заедно по този случай.
— Да, бе. Без майтап. Всички са заедно във всичко. Каквото е мое, вече е публично достояние. Сезонът е открит за старите ми случаи, за възстановките ми. Издаваш каквото ти скимне и не ти пука как се чувствам.
— Не е вярно. По-добре се успокой. Не искам да си докараш някой инфаркт.
— Чу ли за вчерашната възстановка? Откъде според теб я е взел? Той се рови във файловете ни.
— Не е възможно. Хартиените копия са заключени. Електронните копия са абсолютно недостъпни. А що се отнася до вчерашната възстановка, признавам, че ми изглеждаше много позната…
— Позната, друг път! Абсолютно същата е.
— Марино, случаят беше и в новините. Всъщност още можеш да го изтеглиш от интернет. Проверих.
Огромното му зачервено лице я гледаше така враждебно, че й се стори чак чуждо.
— Може ли да поговорим поне за минутка за Джони Суифт? — попита тя меко.
— Казвай какво те интересува — отвърна той мрачно.
— Не съм сигурна за версията с грабежа като мотив. Имало ли е обир или не?
— Нищо ценно не липсва от къщата, но има една шибания с кредитната карта.
— Каква шибания с кредитната карта?
— Седмицата след смъртта му някой е изтеглил общо две хиляди и петстотин долара в брой. На пет пъти по петстотин долара от пет различни банкомата в района на Холивуд.
— Проследихте ли ги?
Марино сви рамене и каза:
— Да. До различни паркинги, в различни дни, по различно време, всичко е различно, освен сумата. Винаги лимита от петстотин долара. Докато компанията, издала кредитната карта, уведоми Джони Суифт, а той вече е бил мъртъв, че има необичайно движение по сметката му, тегленията спрели.
— А записите от охранителните камери? Някакъв шанс човекът да е заснет?
— При никой от банкоматите, където е теглил, не е имало камера. Човекът е знаел какво прави, вероятно не му е било за първи път.
— Лоръл знаел ли е ПИН-кода на картата?
— Джони още не е можел да шофира заради операцията. Затова Лоръл е правел всичко, включително тегленето на пари.
— Някой друг знаел ли е кода?
— Не, доколкото ни е известно.
— Нещата определено не са в негова полза — каза Скарпета.
— Е, не мисля, че е пречукал брат си, за да му вземе кредитната карта.
— Убиват хора и за много по-малко.
— Мисля, че в случая е замесен трети човек, може би някой, с когото Джони Суифт се е забъркал по някакъв начин. Може би този някой току-що го е убил и е чул, че Лоръл се прибира с колата. Скрил се е, което обяснява защо пушката все още е била на пода. И когато Лоръл е избягал от къщата, този тип е взел пушката и е духнал.
— А защо пушката въобще е била на пода?
— Може би тъкмо е нагласял сцената да изглежда като самоубийство и Лоръл го е прекъснал.
— Да разбирам ли, че според теб това несъмнено е убийство?
— А според теб не е ли?
— Не знам, просто питам.
Марино обходи кабинета с поглед, плъзна го по отрупаното с папки и хартии бюро. Погледна я сурово, с очи, от които би се уплашила, ако не беше виждала в тях несигурност и болка така често в миналото. Може би сега изглеждаше различен и чужд само защото вече бръснеше оредяващата си коса и носеше диамантена обеца на ухото. Тренираше във фитнес залата с маниакална настървеност и изглеждаше по-як от всякога.
— Ще съм ти благодарен, ако прегледаш възстановките ми — каза той. — Всичко, което съм измислил, е на диска. Бих искал да ги прегледаш внимателно. Така и така ще седиш в самолета, без да има какво да правиш.
— Може и да намеря какво да правя — опита се да го подразни тя, да го ободри малко.
Не стана.
— Роуз ги качи всичките на диск, като се започне от първата миналата година, всичко е в папката. В запечатан плик — и той посочи папката на бюрото й. — Пъхни го в лаптопа си и му хвърли един поглед.
