Онази с куршума със следи от мрежа за прозорци също е там. Това лъжливо копеле! Кълна се, че аз пръв съм я разработил.
— Пусни едно търсене по интернет за междинни мишени при стрелба и ти гарантирам, че ще намериш случаи и оръжейни тестове, при които куршумът е минал през мрежа за прозорци — каза тя. — Боя се, че вече не са останали много нови или лични неща.
— Той е само един лабораторен плъх, който допреди година е живял в микроскоп. Няма откъде да знае това, за което пише. Няма начин. Всичко е заради случилото се при възстановката „Ферма за трупове“16. Поне можеше да си честна за това.
— Прав си — каза тя. — Трябваше да ти кажа, че спрях да преглеждам възстановките ти след този случай. Всички спряхме. Трябваше да седнем и да поговорим, но ти беше толкова ядосан и агресивен, че никой не искаше да се разправя с теб.
— Може би ако те бяха натопили, както натопиха мен, ти също щеше да си ядосана и агресивна.
— Джо не присъства на „Ферма за трупове“, дори не е бил в Ноксвил по това време — припомни му тя. — Така че обясни ми, моля те, как е могъл да пъхне спринцовката в джоба на мъртвеца?
— Това полево упражнение целеше да изправи студентите пред истински труп, разлагащ се във Фермата за трупове, за да видим дали ще успеят да преодолеят фактора „повръщане“ и да вземат някои веществени доказателства. Мръсната спринцовка не беше сред тях. Той я е подхвърлил, за да ме унищожи.
— Не всеки си е поставил за цел да те унищожи.
— Ако не ме е натопил, тогава защо момичето не изпълни заканата си да ни съди? Защото беше блъф, затова. Оказа се, че шибаната спринцовка не е била заразена със СПИН, нали, дори никога не е била използвана. Малко недоглеждане от страна на копелето.
Тя стана от бюрото.
— По-важното е какво да правя с теб — каза и щракна ключалките на куфарчето си.
— Не аз съм човекът с тайните — отвърна той, като я гледаше.
— Пълен си с тайни. През по-голямата част от времето не знам нито къде си, нито какво правиш.
Тя взе сакото си от закачалката на гърба на вратата. Той я проследи с очи. Вече не барабанеше по облегалката. Чу се скърцане на кожа, докато ставаше от стола.
— Бентън сигурно се чувства много важен, като работи с всички онези харвардски светила — подметна той не за първи път. — Онези велики учени с техните тайни.
Тя го погледна странно, с ръка на дръжката на вратата. Може би и нея я хващаше параноята.
— Така е. Сигурно е вълнуващ този негов проект. Но ако питаш мен, с радост ще ти кажа да не си пилееш времето.
Не беше възможно да намеква за „Хищник“.
— Да не говорим за пилеенето на пари — отвърна той. — Пари, които със сигурност могат да се похарчат къде-къде по-добре. А що се отнася до мен, изобщо не мога да смеля мисълта, че толкова пари и внимание се отделят за онези отрепки.
Никой не знаеше за „Хищник“, освен научния екип, президентът на болницата, защитната комисия и някои вишестоящи администратори в затворническата система. Дори нормалните обекти в проекта не знаеха името или целта му. Марино не би могъл да знае, освен ако не се беше добрал някакси до пощата й или до хартиените копия, които тя държеше заключени в чекмеджетата на бюрото си. За пръв път й хрумна, че ако някой беше пробил нивата на защита, това можеше да е той.
— За какво говориш? — попита тя тихо.
— Може би трябва да си по-бдителна, като препращаш файлове, да внимаваш да няма нищо прикачено към тях — отвърна той.
— Да препращам какви файлове?
— Бележките, които си записала след първата си среща с контето Дейв, за онова разтърсено бебе, за което той иска всички да повярват, че е било нещастен случай.
— Не съм ти препращала никакви бележки.
— Напротив. Изпратила си ги миналия петък, но така се случи, че аз ги отворих чак след като те видях в неделя. Бележките са били явно случайно прикачени към един имейл от Бентън за теб, който със сигурност не е трябвало да видя.
— Не съм ти ги пращала — настоя тя с нарастваща тревога в гласа. — Нищо не съм ти пращала.
— Може би е станало неволно. Странно как лъжите лъсват рано или късно — отбеляза той, когато на вратата леко се почука.
— Затова ли не дойде вкъщи в неделя вечерта? Затова ли не се появи на срещата с Дейв вчера сутринта?
— Извинете ме — каза Роуз като влезе в стаята. — Мисля, че някой от вас двамата трябва да се заеме с това.
— Можеше да кажеш нещо, да ми дадеш възможност да се защитя — упрекна го Скарпета. — Може да не ти казвам винаги всичко, но не лъжа.
— Лъжата чрез премълчаване си е пак лъжа.
— Извинете — опита Роуз отново да им привлече вниманието.
— „Хищник“ — каза Марино на Скарпета. — Виж как ще звучи тази лъжа.
— Госпожа Симистър — прекъсна ги Роуз на висок глас. — Жената от църквата, която се обади преди известно време. Извинявайте, но ми изглежда спешно.
Марино не направи ни най-малко движение към телефона, сякаш да напомни на Скарпета, че не работи за нея и че може сама да вдигне слушалката.
— О, за бога! — изропта тя, връщайки се към бюрото си. — Свържи ме.
24
Марино пъхна ръце в джобовете на дънките си и се облегна на касата на вратата да види как Скарпета ще се справи с тази госпожа Симистър, която и да беше тя.
В доброто старо време той с удоволствие седеше часове наред в кабинета на Скарпета и я слушаше, докато пиеше кафето си и пушеше. Не се притесняваше да я помоли да му обясни каквото не разбира, търпеливо изчакваше, ако някой я прекъснеше, а това ставаше често. Нямаше нищо против и да я чака, ако закъснееше.
Сега нещата стояха различно, и то по нейна вина. Вече не възнамеряваше да я чака. Не искаше да му обяснява каквото и да е и по-скоро би умрял, отколкото да й зададе някакъв въпрос, бил той личен или професионален, а навремето можеше свободно да разговаря с нея за всичко. И тогава тя го предаде. Унижи го, и то съзнателно, правеше го и сега, пак съзнателно, независимо какво казваше. Винаги интерпретираше нещата в своя полза, нараняваше хората около себе си в името на логиката и науката, сякаш го мислеше за толкова тъп, че няма да прозре истината.
Същото се случи и с Дорис. Един ден се върна вкъщи разплакана и той не можеше да каже дали е ядосана или тъжна, но знаеше, че е разстроена по някаква причина, може би както никога досега.
„Какво ти е? Да не да ти вади зъба?“ — беше я попитал Марино, докато седеше в любимия си фотьойл, пиеше бира и гледаше новините.
Дорис седна на дивана и продължи да хлипа.
„Мамка му! Какво става, скъпа?“
Тя закри лицето си с ръце и се разплака, сякаш някой е умрял, затова Марино седна до нея и я прегърна през раменете. Подържа я така няколко минути и като не последва никакво обяснение, той я разтърси и настоя да му каже какво, по дяволите, става.
„Той ме опипва — каза тя през сълзи. — Знаех, че не беше редно и все го питах защо, но той каза да се отпусна, да не се притеснявам, защото той бил лекар, и част от мен знаеше какво всъщност прави, но ме беше страх. Трябваше да се махна навреме, трябваше да съм по-твърда, но просто не знаех какво да направя“ — занарежда тя и обясни, че зъболекарят или специалистът ортодонт, или както там се наричаше, казал, че най-вероятно Дорис има някаква системна инфекция, причинена от фрактура на зъбния корен, и трябвало да прегледа жлезите й. Така казал, по думите на Дорис.
