Тя свали от рамото си чантата с фотоапарата и се зарови в закачалките с пъстроцветни ризи, целите в ярки щампи на акули, цветя, палми и други тропически мотиви. После се зае да разглежда сламените шапки по рафтовете, кошовете с джапанки, слънчевите очила и лосионите против изгаряне, като не възнамеряваше да купува от тези артикули, но й се искаше да не беше така. Продължи да разглежда, изчаквайки още двама клиенти да напуснат магазина. Замисли се какво ли е усещането да си като обикновените хора, да си купуваш сувенири и ярки дрехи, да се печеш на слънце и да се чувстваш добре в кожата си по бански костюм на плажа.
— Да имате от онези лосиони с цинков оксид? — обърна се един от клиентите, към Лари, който седеше зад щанда.
Лари имаше гъста бяла коса и грижливо подрязана брада, беше на шестдесет и две години, роден в Аляска, караше джип, никога не си беше купувал имот, не беше учил в колеж и през 1957 беше арестуван за пиянство и нарушаване на обществения ред. Лари беше управител на магазина от две години.
— Вече не се търси много — отвърна той на клиента.
— Аз го ползвам. От него не ми се напуква кожата, както от другите лосиони. Мисля, че имам алергия към алоето.
— Тези защитни кремове не съдържат алое.
— А да имате „Мауи Джим“?
— Много са скъпи, драги. Всички слънчеви очила, които имаме, са изложени.
Разговорът продължи още малко в този дух, като в крайна сметка и двамата клиенти купиха разни дребни неща и напуснаха магазина. Луси приближи към щанда.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Лари, като гледаше как е облечена. — Да не би да идвате от снимките на „Мисията невъзможна“?
— Дойдох с мотоциклета си.
— Е, поне вие имате малко разум. Погледнете през прозореца, вижте ги как карат, по шорти и тениски, без каски. А някои дори по джапанки.
— Вие сигурно сте Лари.
Той се изненада и каза:
— Да не би да сте идвала и преди? Не ви помня, а съм доста добър физиономист.
— Бих искала да поговоря с вас за Флори и Хелън Куинси — каза Луси. — Но по-добре заключете вратата.
Моторът „Харли Дейвидсън“, модел „Screaming Eagle Deuce“, с изрисувани пламъци на син фон върху хромирания резервоар, беше в отдалечен ъгъл на паркинга и когато го наближи, Марино ускори крачка.
— Проклет кучи син! — изруга той и се затича.
После продължи да псува толкова високо, че Линк, човекът по поддръжката, който в момента плевеше една цветна леха, прекъсна заниманията си, скочи на крака и се провикна:
— Добре ли сте?
— Шибан кучи син! — изкрещя Марино.
Предната гума на новия му мотор беше спукана. Спихнала чак до лъскавата хромирана капла. Съкрушен и ядосан, Марино клекна до нея, за да я огледа по-обстойно, да потърси пирон или болт или друго остро нещо, върху което навярно е минал с мотора на път за работа сутринта. Раздвижи мотора напред-назад и откри дупката. Тя беше разрез с дължина около три милиметра, който беше направен с нещо остро и здраво, вероятно нож.
Най-вероятно хирургически нож от неръждаема стомана. Огледа се наоколо за Джо Еймъс.
— Аха, забелязах, че е спаднала. — Линк вървеше към него и бършеше мръсните си ръце в своя син работен гащеризон.
— Благодаря, че ми каза — отвърна Марино гневно, като ядосано ровеше в едната дисага на мотора, за да извади лепенките за гуми, и мислеше с яд за Джо Еймъс, като ставаше все по-ядосан с всяка мисъл.
— Сигурно ти се е забил някой пирон по пътя — изказа предположение Линк, като клекна до гумата да я огледа по-отблизо. — Не изглежда добре.
— Да си виждал някой да се навърта около мотора ми?
Къде, по дяволите, са ми лепенките?
— Тук съм цял ден, но не съм видял някой да се мотае около мотора ти. Страхотна машина, а? Колко? Хиляда и четиристотин кубика ли е? Аз имах „Спрингър“, докато един ден някакъв идиот наби спирачки пред мен и аз се приземих върху предния му капак. Започнах да работя на лехата към десет сутринта, а гумата вече беше спаднала.
Марино се върна мислено назад. Беше пристигнал тук между девет и петнадесет и девет и половина.
— С такава дупка гумата ще спадне много бързо, нямаше изобщо да мога да стигна дотук, а съм сигурен, че не беше спукана, когато спрях за понички — каза той. — Трябва да е станало след като съм паркирал тук.
— Не ми харесва намекът ти.
Марино пак се огледа, мислейки за Джо Еймъс. Ще го убие. Ако е пипал мотора му, мъртъв е.
— Не искам и да си го помислям дори — каза Линк. — Доста дръзко е да дойдеш тук посред бял ден и да направиш нещо такова. Ако така е станало де.
— Къде са, по дяволите? — изруга Марино, като претърсваше и другата дисага. — Имаш ли нещо да я залепим? Майната му — изруга той отново и спря с търсенето. — И без това сигурно нямаше да стане, дупката е твърде голяма, мамка му!
Налагаше се да смени гумата. В хангара имаше резервни.
— А да си мяркал Джо Еймъс? Да си виждал грозния му задник да се навърта дори на миля от тук?
— Не.
— А някой от студентите?
Студентите го мразеха. Всички до един.
— Не — отвърна Линк. — Бих забелязал, ако някой дойде на паркинга и започне да бърника по мотора ти или пък някоя от колите.
— Наистина ли никого не си видял? — не преставаше Марино, а после му хрумна, че може би Линк имаше нещо общо с това.
Вероятно нямаше и един човек в академията, който да харесва Марино. Сигурно половината свят му завиждаше за тунингования „Харли“. Поне доста хора го зяпаха или направо го следваха по бензиностанции и отбивки, за да го огледат по-добре.
— Ще трябва да го изтъркаляш до сервиза при хангара — каза Линк, — освен ако не искаш да го качиш на някое от ремаркетата, които Луси използва за новите си Rod модели.
Марино мислеше за порталите при официалния и задния вход на академията. Никой не можеше да влезе без кода за достъп. Трябва да е бил вътрешен човек. Той отново се замисли за Джо Еймъс и се сети за една важна подробност. Когато се беше появил тази сутрин, Джо вече седеше в заседателната зала и плещеше с голямата си уста.
25
Къщата с портокалов цвят и бял покрив беше построена по същото време, когато се беше родила и Скарпета — през петдесетте годи ни. Тя си представяше хората, които са живели тук, и усещаше липсата им, докато обхождаше задния двор.
Не можеше да престане да мисли за човека, представил се като Бор, за неясните му намеци по случая Суифт и за Крисчън Крисчън. Скарпета беше сигурна, че Бор всъщност е казал Кристин Крисчън. Джони беше мъртъв. Кристин изчезнала. Скарпета често се беше замисляла, че в южна Флорида има доста места, където можеш да изхвърлиш труп — мочурища, канали, езера и обширни иглолистни гори. Плътта бързо се разлагаше на субтропичния климат, насекомите си правеха пир, а дивите животни глозгаха костите и ги разнасяха навсякъде. Плътта не издържаше дълго във водата, а морската сол извличаше минералите от скелетите и ги разтваряше напълно.
