Водата в канала зад къщата имаше цвета на съсирваща се кръв. По ръждивата застояла повърхност плуваха мъртви листа подобно отломки от експлозия. Кафяви и зелени кокосови орехи се показваха на повърхността като отсечени глави. Слънцето ту се скриваше, ту излизаше иззад събиращите се буреносни облаци, топлият въздух беше тежък и влажен, а вятърът духаше на силни пориви.
Детектив Уогнър предпочиташе да я наричат Реба. Тя беше привлекателна и твърде секси, с бронзов загар на кожата, изрусена до платинено разрошена коса и ясни сини очи. Не беше чак тъпа като галош. Дори изобщо не беше глупава, макар че се беше появила като мръсница, яхнала своя поръчков мотор, както се изрази Марино, който я нарече също и капан за навитаци, макар Скарпета да не беше много наясно какво точно означава това. Най-сигурното беше, че Реба няма опит, но поне се стараеше. Скарпета се колебаеше дали да й каже за анонимното обаждане, в което се споменава Кристин Крисчън.
— Живели са тук известно време, но не са местни — разказваше Реба за двете сестри, живели в къщата с две момчета, на които са били попечители. — Родом са от южна Африка. Двете момчета също, вероятно затова са ги прибрали при себе си. Ако питате мен, четиримата са се върнали пак някъде там.
— И ще решат да изчезнат, може би да се върнат в южна Африка, по каква причина? — попита Скарпета, загледана в тесния тъмен канал, докато влажният въздух я притискаше като топла лепкава ръка.
— Разбрах, че са искали да осиновят децата. Но май не са имали големи шансове.
— Защо?
— Някакви роднини на момчетата в южна Африка са искали да ги вземат, но отначало не са могли, поне докато не се преместят в по-голяма къща. А и сестрите са религиозни кукувици, което не е много в тяхна полза.
Скарпета забеляза къщите от другата страна на канала, един пейзаж от яркозелена трева и малки бледосини плувни басейни. Не знаеше коя точно е къщата на госпожа Симистър и дали Марино вече е говорил с нея.
— На каква възраст са момчетата? — попита тя.
— Седем и дванадесет години.
Скарпета погледна в бележника си и прелисти няколко страници.
— Ева и Кристин Крисчън — прочете тя. — Защо се грижат за тях?
Внимаваше много да говори за изчезналите хора в сегашно време.
— Не, не Ева. Няма „а“ накрая — отвърна Реба.
— Тогава Ев или Еви?
— Казва се Ев, като в Евлин, само дето цялото й име е Ев.
Скарпета записа „Ев“ в черния си бележник и си помисли: „Що за име е това?“ Гледаше канала, където на слънчевата светлина водата имаше цвета на силен чай. Ев и Кристин Крисчън. Какви имена за две религиозни жени, които бяха изчезнали като призраци. Слънцето отново се скри зад облаците и водата потъмня.
— Значи Ев и Кристин Крисчън са техните истински имена? — попита Скарпета. — Сигурни ли сме, че не са псевдоними? Че не са си сменили имената в някакъв момент, за да им придадат религиозно звучене? — продължи с въпросите тя, докато гледаше къщите отвъд канала, които изглеждаха като нарисувани с пастел.
Видя фигура на човек с черни панталони и бяла риза, който влезе в един от дворовете, вероятно този на госпожа Симистър.
— Доколкото знаем, това са истинските им имена — отвърна Реба, като проследи погледа на Скарпета. — Проклетите инспектори по цитрусите са плъзнали навсякъде. Политика. Всичко това е за да попречат на хората да отглеждат собствени плодове и да трябва да си ги купуват.
— Не е точно така. Маната по цитрусите е ужасна болест. Ако не се овладее навреме, никой няма да отглежда цитруси в двора си.
— Това е конспирация. Слушах всичките им коментари. Следите ли шоуто на доктор Селф по радиото? Трябва да чуете мнението й по този въпрос.
Скарпета никога не слушаше шоуто на доктор Селф, освен ако не й се налагаше. Тя видя как фигурата отвъд канала клекна в тревата, бръкна в един черен сак и извади нещо от него.
— Ев Крисчън е пастор или свещеник или каквото там се казва на тази длъжност в една малка нетрадиционна църква, наречена… Ох, май ще трябва да ви го прочета. Твърде дълго е, за да го запомня — каза Реба, като прелистваше бележките си. — А, ето го: „Истинските дъщери на печата господен.“
— Не съм чувала за такава секта — каза Скарпета малко иронично, докато записваше името в бележника си. — А Кристин? Тя с какво се занимава?
Инспекторът стана и започна да завива една в друга две тръби, които вероятно бяха плодоберачка18. После я вдигна високо на дървото и свали един грейпфрут, който се търколи на земята.
— Кристин също работи в църквата. Като помощник при четенето и медитирането по време на службите. Родителите на децата са загинали при злополука със скутер преди около година. Нали ги знаете, онези скутери „Веспа“.
— Къде?
— В южна Африка.
— А откъде имаме тази информация? — попита Скарпета.
— От една жена от църквата.
— Имате ли доклад от злополуката?
— Както казах, станала е в южна Африка — отвърна детектив Уогнър. — Опитваме се да открием нещо по случая.
Скарпета продължаваше да обмисля кога ще е най-подходящо да й съобщи за обезпокоителното обаждане на Бор.
— Как се казват момчетата?
— Дейвид и Тони Лак. Странно, нали? Като се замислиш. Лак19…
— Не получавате ли съдействие от властите в южна Африка? Къде в южна Африка всъщност?
— Кейптаун.
— И сестрите ли са оттам?
— Такава ми е информацията. След като родителите загинали, сестрите прибрали децата. Църквата им се намира на около двадесет минути път оттук, на Дейви Булевард, точно до един от онези магазини за екзотични животни, напълно се връзва.
— Свързахте ли се с Центъра по съдебна медицина в Кейптаун?
— Още не.
— Мога да ви помогна за това.
— Би било чудесно. Напълно се връзва, нали? Паяци, скорпиони, отровни жаби, онези малки новородени бели плъхчета, които хората си купуват, за да хранят змиите си с тях — каза Реба. — Като някакъв развъдник на маниаци е това място.
— Никога не съм позволявал да се правят снимки в магазините ми, освен ако не е някакво истинско полицейско разследване. Веднъж ме ограбиха. Това беше преди време — обясняваше Лари, седнал на бар- стола зад щанда.
През прозореца се виждаха постоянният трафик по А1А и океанът отвъд шосето. Беше започнало да ръми като предвестник на бурята, която се движеше на юг. Луси се замисли за това, което Марино й беше казал преди няколко минути, за къщата с изчезналите хора и разбира се, за спуканата гума, което беше по- големият му проблем. Замисли се и какво ли правеше леля й в този момент и за бурята, която се бе насочила натам.
— Разбира се, много съм слушал за случилото се — каза Лари, връщайки се на темата за Флори и Хелън Куинси, след едно дълго отклонение колко много се е променила южна Флорида и колко сериозно се замисля напоследък да се върне в Аляска. — То е като при всичко останало. С времето подробностите стават все по-преувеличени. Но предпочитам да не правите видеозапис — каза той отново.
— Това е полицейско разследване — повтори Луси. — Помолиха ме самостоятелно да разследвам
